Тери Пратчет - Туп!

Въпреки церебралния клокочещ шум от оттичането на Големия чук от по-основните му мозъчни функции, Тухльо подозираше, че не е. Ама тъй и тъй, ако търсят трол дето го е свършил т’ва, и ако открият, че съм бил там и съм изгубил и череп, и сичко, пък аз като кажа, добре, бех там, ама не съм пречуквал ни’кво джудже, те ша кажат, е-хей, пробвай нещо, дето да не дрънчи толко на кухо.

Точно тук и точно сега Тухльо се чувстваше много самотен. Нямаше друг изход. Само един можеше да му помогне с тая боза. Беше твърде мисловна за трол като него.

Прокрадвайки се през уличките, притиснат към стените, с наведена глава, избягвайки всяко живо същество, Тухльо затърси Мистър Блясък.

>

Ангуа реши да отиде направо в Двора на Псевдополис, вместо до по-близък участък на Стражата. Все пак там беше главното управление, а и в шкафчето си винаги държеше резервна униформа.

Дразнещото бе, че Сали вървеше толкова лесно с 15-сантиметровите токчета. Това е то — вампири. Тя _самата_ беше свалила своите и ги носеше в ръка; изборът беше или това, или изкълчен глезен. Клуб „Розово маце“ разполагаше с доста ограничен асортимент от обувни артикули. Нямаше и кой знае какво разнообразие от дрехи, ако за дрехи се водеше онова, което всъщност правеше опит да прикрие нещо.

Фактът, че сценичният гардероб включва женска стражева униформа, доста озадачи Ангуа. Вярно, че ризницата бе оскъдна, от папиемаше, а поличката беше прекалено къса, за да представлява някаква защита. Лиска деликатно бе обяснила, че на мъжете понякога им харесва да видят хубаво момиче в ризница. Това хвърли в размисъл Ангуа, която бе открила, че мъжете, които арестуваше, определено не се радваха на _нейния вид_. Тя навлече златиста рокля, украсена с пайети, която съвсем не й вървеше. Сали бе избрала нещо в простичък синкав цвят, срязано до бедрото, което, разбира се, стана ослепително в момента, в който го облече. Изглеждаше _зашеметяващо_.

Така че когато, тръшвайки голямата врата, Ангуа влезе пред Сали в участъка и се разнесе насмешлив вой, неблагоразумният страж се оказа натикан до стената. Усещайки две остри бодвания на врата си, той чу Ангуа да изръмжава:

— Ще ти се _вълк_, а? Кажи „Не, сержант Ангуа“.

— Не, сержант Ангуа!

— Не ти ли се ще? Тогава сигурно съм се объркала, а? — Бодежът се усили. Мъжът вече си представяше как стоманените нокти пронизват шията му.

— Не мога да кажа, сержант Ангуа!

— Нервите ми са малко опънати напоследък! — изръмжа Ангуа.

— Не бях забелязал, сержант Ангуа!

— Всички сме малко на ръба в момента, не смяташ ли?

— Съвършено вярно, сержант Ангуа!

Тя отпусна хватката и когато краката му опряха пода, натика две черни, лъскави и осезателно _остротокчести_ обувки в омекналите му ръце.

— Би ли ми направил една наистина голяма услуга, моля, като върнеш тези в клуб „Розово маце“? — сладко каза тя. — Май са на една девойка на име Шерилий. Благодаря ти.

Ангуа се обърна и погледна към бюрото на дежурния, където Керът я зяпаше с отворена уста. Абсолютно наясно с ефекта, който предизвикваше, тя закрачи към бюрото през шокираната публика и хвърли кална верижка върху отворения Регистър на инцидентите.

— Четири джуджета, убити от други джуджета долу в Продължителния мрак — обяви. — Залагам си носа на това. Тази принадлежеше на едно от тях. Както и ето това. — Пусна кален плик върху верижката. — Доста е слузесто, но се чете. Господин Ваймс ще побеснее. — Тя впери поглед в сините очи на Керът. — Къде е той?

— Спи на един матрак в кабинета си. — Керът вдигна рамене. — Лейди Сибил знаеше, че няма да се върне вкъщи, и прати Уиликинс да спретне легло тук. Вие двете добре ли сте?

— Чудесно, сър — отвърна Сали.

— Почнах много да се притеснявам, че… — започна Керът.

— Четири мъртви джуджета, капитане — прекъсна го Ангуа. — Градски джуджета. За това трябва да се притесняваш. Трите са полузаровени, а последното е пропълзяло.

Керът вдигна верижката и зачете руните.

— Ларс Силнокрак. Май познавам семейството. Сигурна ли си, че е убит?

— С прерязано гърло. Трудно ще да е самоубийство. Но не е умрял веднага. Довлякъл се е до една от проклетите им заключени врати и е издраскал един от символите им със собствената си кръв. После е седнал и е зачакал да умре в мрака. В проклетия мрак, Керът! Тези джуджета са били работници! Имаха лопати и ръчни колички! Били са там да свършат работа и когато са станали ненужни, са се отървали от тях! Накълцани и оставени в калта! Може още да е бил жив там долу, когато слязохме с Ваймс. Зад проклетата им дебела врата, бавно издъхвайки. И знаеш ли какво значи _това_? — Тя измъкна сгънато парче картон от корсажа си и му го връчи.