Тери Пратчет - Туп!

— Да, сержант — послушно отвърна Тухльо.

— Сержант, защо имената на всички тролски дроги започват със с? — полюбопитства Ваймс.

— А, щото се помнят по-лесно, сър — дълбокомислено кимна Детритус.

— О, разбира се. Не се бях сетил. — Ваймс пое дъх: — Сержант Детритус обясни ли ти защо нарича това едностепенна програма, Тухльо?

— Ъ-ъ… щото няма да ме остави да направя и една грешна стъпка, сър — отвърна Тухльо, все едно четеше от брошура.

— Тухльо има и още нещо за казване, нали, Тухльо? — изгука майчински Детритус. — Хайде, кажи на гос’ин Ваймс.

Тухльо заби поглед в масата и смотолеви:

— Извинявайте, че се опитах да ви утрепа, госпожо Ваймс.

— Е, ще се оправим с това, нали така? — на Ваймс не му хрумна по-добър отговор. — Между другото май искаше да кажеш _господин_ Ваймс, но предпочитам така да ме наричат само онези, с които съм се бил рамо до рамо.

— Е, технич’ски погледнато, Тухльо _се би_… — започна Детритус, но Ваймс рязко остави чашата си с кафе. Ребрата го боляха.

— Има разлика между „срещу“ и „до“, сержант — натърти той. — Съществена при това.

— Вината не е негова, сър, по-скоро е зарад само-сбър-кана-личност — защити го Детритус.

— Имаш предвид, че не е знаел кой съм? — сопна се Ваймс. — Това не ми се струва…

— Не, сър. Не е знаел кой е _той_, сър. Мислел се е за куп светлини и фойерверки. Вервайте ми, сър, май мога да сторя нещо от него. Моля? Сър, той се беше изоглавил с Големия чук и въпреки т’ва стоеше на крака!

Ваймс се вторачи за миг в Детритус, след което върна поглед на Тухльо.

— Ще ми кажеш ли как влезе в мината?

— Вече казах на другия полицай… — започна Тухльо.

— Сега ще кажеш на господин Ваймс! — изтътна Детритус. — Веднага!

Отне известно време, с паузи за наместване на разпарчетосания разсъдък на Тухльо, но накрая Ваймс сглоби следната картинка:

Окаяният Тухльо си приготвял стъргал с неколцина пропаднали събратя в един стар склад някъде из уличките зад Парковата алея, после тръгнал да се скатае на хладничко за представлението и се набутал в някакво мазе, където подът пропаднал под краката му. Изглежда е падал доста надолу, но ако се съди по присъщото му състояние, сигурно си е въобразил, че се спуска като пеперуда. Накрая се озовал в един тунел „като мина, с всичките му ония дърва, дето подпират тавана“, и тръгнал по него с надеждата да стигне до повърхността или до нещо за ядене.

Не е бил притеснен чак докато не се озовал в един доста по-голям тунел и думата „джуджета“ накрая достигнала до онази част от мозъка му, която си нямала друга работа, освен да слуша.

Трол в джуджешка мина започва да буйства. Това си е принципно положение, като слон в стъкларски магазин. Но Тухльо явно е бил свежарски прочистен от всякаква омраза в себе си. При условие че светът предоставя достатъчно неща с буквата „с“, от които главата ти да бъзне — а градът не страдаше от недостиг на такива, — на кого му пука особено какво друго прави. Стигнал дъното, Тухльо бе пропаднал даже още по-надолу. Нищо чудно, че тарашът на Хризопрас го бе пропуснал. Тухльо бе нещо, което прекрачваш.

Може дори да му е хрумнало да се уплаши, стоейки там в тъмницата и дочувайки ехото на джуджешки гласове. А после видял през голяма кръгла врата как едно джудже хваща друго и го удря по главата. Бил е пещерен сумрак, но троловете имат добро нощно зрение, пък и е имало върми. Тролът не бе различил подробности, но и не се старал особено. На кого му пука какво си правят джуджетата едно на друго? Стига да не го правеха на него, той не виждаше проблем. Но когато джуджето, нанесло удара, започнало да крещи, _тогава_ се появил проблем, огромен като живота.

Голяма метална врата точно до него се отворила със замах и го треснала в лицето. Когато надникнал иззад нея, видял да притичват няколко въоръжени джуджета. Те не се интересували какво може да има зад вратата, поне не още. Правели онова, което се прави в такива ситуации, а именно да тичат към източника на крясъци. Тухльо, от друга страна, се интересувал само как да се измъкне колкото може по-далеч от крясъците, а точно пред него зеела отворена врата. Той се спуснал през нея и тичал, без да спре, докато не се озовал навън в свежия нощен въздух.

Нямало преследване. Ваймс не се учуди. За да си страж, трябва да имаш специален ум. Такъв, какъвто е подготвен да обитава тяло, което стои и зяпа в празното пространство с часове. Такъв ум не изисква високи заплати. Такъв ум при това не би започнал да оглежда тунела, по който току-що е минал. Не би бил най-острият нож в долапа.