Тери Пратчет - Туп!

Той сложи палката на поставката й.

— Както казах, какво мога да направя за вас, господа?

Доби усещането, че всички се обръщат, физически или умствено, към Свитсън. _Аха, тук явно си имаме дузина маймуни и един гъдулар, а?_

— Как можем да помогнем на _вас_, командире? — запита грагът.

Ваймс присви очи. _Можехте да ги спрете, ето как можехте да помогнете! Не ми излизайте с тия печални физиономии! Може и да не сте казали „да“, но съм адски сигурен, че не сте казали „не!“ достатъчно силно. Не ви дължа нищичко! Не ми идвайте за проклетото ви опрощение._

— В момента ли? Като излезете на улицата, отидете до най-големия трол, който видите, и му разтърсите топло ръката, става ли? — сопна се Ваймс. — Или просто като излезете на улицата. Честно казано, зает съм, господа, а и не е моментът да се оправят препятствията насред конско състезание.

— Ще се насочат към планините — обади се Свитсън. — Ще странят от Юбервалд и Ланкър. Няма да са сигурни, че ще срещнат приятели там. Това означава, че ще навлязат в планините през Лламедос. Там е пълно с пещери.

Ваймс сви рамене.

— Виждаме, че сте ядосан, господин Ваймс — обади се Силенвръката. — Но ние…

— В моргата имам двама мъртви убийци — пресече го Ваймс. — Единият е умрял от отрова. Какво знаете за това? И съм командир Ваймс, благодаря ви.

— Говори се, че поемат бавна отрова, преди да тръгнат на важна мисия — сподели Свитсън.

— Няма връщане назад, а? — криво се усмихна Ваймс. — Е, това е интересно. Но в момента повече ме интересуват живите. — Той се изправи. — Трябва да ида при едно джудже в тъмницата, което не иска да говори с мен.

— О, да. Това трябва да е Ловкоклинчи — намеси се Свитсън. — Той е роден тук, командире, но е отишъл да учи в планините преди повече от три месеца против волята на родителите си. Сигурен съм, че никога не е възнамерявал подобно нещо. Опитваше да открие себе си.

— Е, може да почне търсенето от моите тъмници — отсече Ваймс.

— Може ли да бъда с вас, когато го разпитвате? — помоли грагът.

— Защо?

— Ами най-малкото това би могло да предотврати евентуални слухове, че е бил малтретиран.

— Или да ги отприщи? — присви очи Ваймс. „Кой варди вардияните? — запита се той. — Аз!“

Свитсън го погледна хладнокръвно.

— Бих могъл да… успокоя положението, сър.

— Нямам навика да пребивам затворници, ако намекваш това.

— И съм сигурен, че не желаете да го придобиете днес.

Ваймс отвори уста да изпъди грага с крясъци от сградата, но спря. Защото наглата гадинка бе уцелила точно в десятката. Откакто напусна дома си, Ваймс бе на ръба. Усещаше тръпки по тялото и буца в стомаха си и остро, противно главоболие. Някой щеше да си плати за всичката тази… тази… _тазост_ и не бе задължително да е прецакана пешка като Ловкоклинчи.

А не беше сигурен, изобщо не беше сигурен какво би направил, ако затворникът му се прави на интересен. Да се пребиват хора в малки стаички… знаеше докъде води това. А ако го направиш с основание, ще го направиш и без. Но не можеш да кажеш „ние сме от добрите“ и да подражаваш на лошите. Понякога един допълнителен чифт очи би могъл да е от полза на вардещия вардиянин в главата на всяко ченге.

Справедливостта трябваше _очевидно_ да възтържествува, така че той щеше да се погрижи надлежно за видимостта.

— Господа — обърна се общо към присъстващите, но без да сваля очи от грага. — Познавам ви, а и вие ме познавате. Всички вие сте уважавани джуджета с положение в града. Искам да гарантирате за господин Свитсън, тъй като го виждам за пръв път в живота си. Е, Сета, познавам те от години, какво ще кажеш?

— Убиха сина ми — каза Железокор.

Нож проряза главата на Ваймс. Плъзна се по гръкляна му, преряза сърцето му, заби се в стомаха му и изчезна. Яростта се замести от мраз.

— Съжалявам, командире — тихо промълви Свитсън. — Вярно е. Но не мисля, че Гандър Железокор бе замесен в политиката. Просто започна работа в мината, защото искаше да се усети като истинско джудже и да повърти малко лопата в ръцете си.

— Оставили са го в калта — рече Железокор със зловещо лишен от емоция глас. — Ще ви окажем всякаква помощ, каквато ви е необходима. Всякаква помощ. Но когато ги откриете, избийте ги до крак.

Ваймс не можа да измисли нищо повече от:

— _Ще ги хвана._

_Не_ каза „Да ги избием“. Не. Не и ако се предадат, не и ако не ми извадят оръжие. Знам докъде води това.

— Тогава ще тръгваме и ще ви оставим да си вършите работата — обади се Силенвръката. — Наистина познаваме граг Свитсън. Малко е модерен като че ли. Малко млад. Не е от типа грагове, с които сме свикнали, но… да, гарантираме за него. Лека вечер, командире.