Тери Пратчет - Туп!

Едната свещ се търколи на пода и угасна. Ваймс се пресегна за другата, стигнала до ръба на масата, но тя се плъзна между пръстите му и падна с фитила надолу върху плочите.

Тъмнината се спусна като брадва.

Ловкоклинчи простена. Беше сърцераздирателен, разтърсващ стон, като предсмъртен хрип от умиращи устни.

— _Ноби!_ — изрева Ваймс. — _Запали клечка на проклетата секунда и това е проклета заповед!_

В тъмнината се разнесе паническо драскане и клечката пламна като внезапна супернова.

— Донеси я тука, бе, човече! — изкрещя на Ноби. — Запали тези свещи!

Ловкоклинчи все така се цъклеше към масата, където невъздържаният удар бе разпилял остатъците от играта.

Ваймс погледна дъската под разгорялата се свещ.

Човек с по-асоциативно въображение би казал, че троловете и джуджетата са се срутили в неравен кръг около централния камък, а неколцина джуджета са се търколили встрани в редичка. Всъщност би казал, че отгоре приличат на кръгло око. С опашка.

Ловкоклинчи изпусна лека въздишка и се свлече на пода. Ваймс скочи да му помогне, но се сети тъкмо навреме за политиката. Наложи си да се отдръпне, вдигнал ръце нагоре.

— Господин Свитсън? Не мога да го докосвам. Моля?

Грагът кимна и коленичи до джуджето.

— Няма пулс, сърцето не бие — обяви след няколко секунди. — Съжалявам, командире.

— Сега значи явно съм в ръцете ви — рече Ваймс.

— Действително. В ръцете на джудже — потвърди грагът, изправяйки се. — Командир Ваймс, аз ще се закълна, че в мое присъствие Ловкоклинчи е получил единствено загриженост и внимателно отношение. Може би с повече доброта от ваша страна, отколкото едно джудже би имало право да очаква. Не носите отговорност за смъртта му. Призоваващият мрак го повика. Джуджетата ще разберат.

— Но аз не разбирам! Защо да го убива? Какво е направил малкият нещастник?

— Мисля, че по-скоро _страхът_ от Призоваващия мрак го уби — каза грагът. — Оставил е миньор в беда, чувал е молбите му в тъмното и не е сторил нищо. За всички джуджета това е ужасно престъпление.

— Колкото изтриването на дума? — горчиво подметна Ваймс. Чувстваше се по-потресен, отколкото би признал.

— Според някои далеч по-ужасно. Ловкоклинчи бе убит от собствената си вина и страх. Като че ли таеше свой собствен Призоваващ мрак в главата си. — Свитсън въздъхна. — В известен смисъл, командире, може би всички таим такъв. Или нещо подобно.

— Да знаеш, религията ви наистина побърква хората.

— Не колкото това, което вършат един-другиму — възрази Свитсън и бавно положи ръцете на мъртвото джудже на гърдите му. — И не е религия, командире. Так е написал Света и Законите, а после ни е оставил. Той не изисква да мислим за Него, а само да мислим. — Той се изправи. — Ще обясня ситуацията на своите, командире. И впрочем ще ви помоля да ме вземете с вас до Куумската долина.

— Да съм казал, че заминавам за Куумската долина?

— Добре — спокойно отвърна грагът. — Да кажем тогава, че _ако_ ви хрумне да заминете за Куумската долина, ще ме вземете със себе си. Познавам района, знам историята, дори разбирам доста от руднични символи, особено Основните мракове. Мога да съм ви от полза.

— Искате всичко това само за да кажете истината?

— Всъщност не. _Дж’дс хасфак ‘дс_: Пазаря се без брадва в ръка. Ще кажа истината, каквото и да решите — Свитсън се поусмихна: — Но тъй като не заминавате за Куумската долина, няма да ви притеснявам. Беше просто случайна мисъл.

>

Купон. Какво му е толкова хубавото?

Не е удоволствие, радост, наслада, забава или пиршество. Това е фалшив, жесток, порочен негодник, нещо, свързано с циркаджийски чифт треперливи антенки на главата и надпис „Искам го!“ на блузата, който има навика да те оставя да се будиш със залепнала за калдъръма физиономия.

Ангуа някак се бе сдобила с лилава перушинена боа. Не беше нейна. Не беше ничия. Просто се бе появила. Явно беше фалшива и това я потисна още повече. Нещо подсъзнателно я гризеше и се дразнеше, че не знае какво е.

Накрая се бяха намъкнали в „Ковчезите“, както си знаеше, че ще стане. Това беше барът на неумрелите, макар че приемаше всички не твърде нормални.

Определено приемаше Лиска. Но тя просто не си даваше сметка, нали? За причината, поради която мъжете никога не я заговаряха. „Проблемът е — помисли си Ангуа, — че Ноби всъщност не е лош… човек. По същество.“ Доколкото бе наясно, той никога не бе изневерявал на госпожица Пушпрам, тоест когато ставаше дума да бъде цапардосан с риба и после замерян с миди, той никога не мислеше за никоя друга, освен за нея. В действителност имаше доста романтична душа, но в обвивката на онова, което може единствено да се определи като… Ноби Нобс.