Тери Пратчет - Туп!

— Коулко жалко, че вече не го пазите! — въздъхна сър Рейнолд.

— Какво ви кара да мислите така, сър Рейнолд? — удиви се Сибил. — Сигурна съм, че все още е скътано някъде. Известно време висеше от тавана в стаята ми. Чакайте да помисля… Взехме ли го с нас, когато се премествахме? Убедена съм… — Тя вдигна светнали очи. — О, да! Да си се качвал на тавана тук, Сам?

— Не!

— Е, значи, сега е моментът.

>

— Никога не съм ходила на женски купон преди — сподели Веселка, докато вървяха малко неуверено из нощния град. — Все така ли става накрая?

— Кое по-точно? — уточни Сали.

— Дето барът се подпали.

— Не _по принцип_ — каза Ангуа.

— Досега не бях виждала мъже да се _бият_ за жена — продължи Веселка.

— Ъхъ, голямо шоу беше, нали? — ухили се Сали. Бяха оставили Лиска у тях в доста умислено настроение.

— Ама тя само се усмихна на един! — възкликна Веселка.

— Да — кимна Ангуа. Опитваше се да се концентрира върху ходенето.

— Макар че ако го схване, ще стане малко гадно за Ноби — разсъди Веселка.

„Боже, спаси ме от бъбриви пияте… питиет… _пияндета_“ — помисли Ангуа. Намери сили да отвърне:

— Ами госпожица Пушпрам? Всичките тия години е хвърлила по Ноби доста скъпа риба.

— Отбелязахме точка за грозниците — шумно обяви Сали. — Обувки, мъже, ковчези… никога не се хващай за първия, на когото попаднеш!

— О, _обувки_! — Веселка се размечта. — Мога с часове да говоря за _обувки_! Виждали ли сте новото сабо от чиста мед на Ян Скалочук?

— Ъ-ъ, ние не ходим при ковач за обувките си, скъпа — Сали хлъцна. — О… май ще повърна…

— Пада ти се, като пиеш… вино — злобно подхвърли Ангуа.

— О, ха-ха — обади се вампирът от сенките — Нямам никакви проблеми със _саркастичната пауза_ и виното, благодаря! Онова, което _не трябваше_ да пия, бе лепкави питиета с имена, измислени от хора с по-малко чувство за хумор от, ъ, извинете… о, нееее…

— Добре ли си? — притесни се Веселка.

— Току-що повърнах шарено хартиено чадърче…

— О, боже!

— И бенгалски огън…

— Сержант Ангуа, вие ли сте? — запита глас в тъмнината. Отвори се капаче на фенер, което освети приближаващото лице на редови страж Визит. Когато се изравниха, тя различи дебел наръч брошури под мишницата му.

— Здрасти, Тежкарчо — подсмръкна тя. — Какво става?

— … изглежда като парченце лимон… — проплака влажен глас от сенките.

— Господин Ваймс ме прати да ви търся из вертепите на греховността и свърталищата на порока — обяви Визит.

— А литературата? — намръщи се Ангуа. — Между другото фразата „нищо лично“ съвсем лесно можеше да се добави към последното изречение.

— Тъй като трябваше да обикалям обиталищата на греха, сержант, реших, че мога междувременно да изпълня някои божи заръки на Ом — обясни Визит, чийто неуморен евангелистки жар взимаше връх над всички злощастия.* Понякога цели барове, претъпкани с народ, изгасваха светлините и всички лягаха на пода, когато дочуеха, че наближава по улицата.

[* Казват, че във всеки полицейски участък има по един такъв. Редови страж Визит Нетърпимия с Обяснителните брошури бе като за двама.]

От тъмнината се разнесе звук на повръщане.

— Горко на онез, дето злоупотребяват с виното — клеймоса редови страж Визит. Улови изражението на Ангуа и додаде: — Без да се обиждате.

— Това вече сме го минали — изстена Сали.

— Какво иска Ваймс? — запита Ангуа.

— Отново става дума за Куумската долина. Иска ви обратно в Двора.

— Но нали ни разпуснаха! — оплака се Сали.

— Съжалявам — жизнерадостно рече Визит, — предполагам, че пак ще ви натегнат.

— Историята на живота ми — въздъхна Веселка.

— Е, добре, предполагам, че май трябва да идем — каза Ангуа, опитвайки се да прикрие облекчението си.

— Като казвам „историята на живота ми“, очевидно нямам предвид _цялата_ история — измърмори Веселка явно на себе си и се повлече след тях към свят, благословено лишен от купони.

>

Родът Рамкинс никога не изхвърляше нищо. В таванските им помещения имаше нещо обезпокоително, и то не само заради леката миризма на отдавна умрели гълъби.

Родът Рамкинс _надписваше_ вещите. Ваймс се бе качвал в голямото таванско на булевард „Скуун“ да свали люлеещото се конче и креватчето заедно с цяла кутия застарели, но многообичани меки играчки, пропити с нафталин. Нищо, което би могло отново да се ползва някога, не се изхвърляше. Надписваше се надлежно и се подреждаше в таванското.

Разчиствайки паяжините пред себе си с една ръка и вдигнала фенер в другата, Сибил водеше групата покрай кутии с „мъжки обувки, различни“, „смешни марионетки, върви и ръкавици“, „куклен театър и декори“. Може би това беше причината за тяхното богатство: сдобиваха се с неща, създадени да траят с векове, и вече много рядко се налагаше да купуват каквото и да е. Освен храна, разбира се, но дори в това отношение Ваймс не би се учудил да види кутии с надпис „ябълкови огризки, разни“ или „останки, трябва да се изядат“.*