Тери Пратчет - Туп!

Гръдта на лейди Сибил, която й бе позволено да притежава, се изпълни при дълбокото поемане на въздух. Тя сякаш леко се повдигна от земята.

— Сър Рейнолд — започна с ордьовър от лед, — в годината на въшката прабаба ми веднъж е приготвила, _лично_, тежка вечеря за осемнайсет души в един военен редут, изцяло обграден от кръвожадни клачианци, _и_ не е пропуснала шербет и ядки. Баба ми в годината на тихата маймуна е отбранявала от тълпа посолството ни в Псевдополис единствено с помощта на градинар, питомен папагал и тиган пръжки. Покойната ми леля, когато каретата ни веднъж бе задържана от двама отчаяни разбойници с тежки лъкове, им дръпна такава реч, че те действително побягнаха, ревейки за майките си, сър Рейнолд, за _майките си_. Свикнали сме с опасности, сър Рейнолд. Мога ли също да ви напомня, че твърде вероятно половината джуджета, сражавали се в Куумската долина, са _били_ дами? На _тях_ никой не им е казвал да си стоят вкъщи!

„Така, разбрахме се, значи — помисли си Ваймс, — да тръгнем… По дяволите!“

— Капитане — обърна се той към Керът, — изпрати някой да намери онзи граг Свитсън. Предай му, че командир Ваймс му изпраща поздрави и наистина ще заминава рано сутринта.

— Ъ-ъ, ясно, сър. Ще се погрижа — кимна Керът.

„Откъде знаеше, че ще отида? — зачуди се Ваймс — Предполагам, че е било неизбежно. Но той можеше да ни тегли шута, ако беше казал, че сме малтретирали онова джудже. Освен това е един от учениците на Мистър Блясък. Бас държа. Май е добра идея да го държа под око…“

>

Кога _всъщност_ спеше лорд Ветинари? Човек явно трябва в един момент да отпусне глава, разсъждаваше Ваймс. Всеки спи. Може да изкараш с леки дремки донякъде, но рано или късно се нуждаеш от цели осем часа, нали така?

Беше почти полунощ, а Ветинари седеше на бюрото си, свеж като кукуряк и хладен като утринна роса.

— Сигурен ли сте за това, Ваймс?

— Керът може да се погрижи за нещата. Така и така поутихнаха малко. Мисля, че повечето големи зулумаджии са тръгнали към Куумската долина.

— Добра причина вие да не отивате, би могло да се каже. Ваймс, имам… агенти за подобни неща.

— Но вие искахте да ги изловя, сър! — възрази Ваймс.

— В Куумската долина? В този момент? Пращането на наши сили там би могло да има дълбоки последствия, Ваймс!

— Добре! Вие ми казахте да ги измъкна от дупките! За тях _аз_ съм дълбоките последствия!

— Е, безспорно — призна Ветинари, след като стоя втренчен в него по-дълго, отколкото бе удобно. — А когато безстрашно стигнете дотам, ще ви трябват приятели. Ще се погрижа Низшият крал най-малкото да узнае за присъствието ви.

— Не се тревожете, доста скоро ще разбере — озъби се Ваймс. — О, да.

— Не се и съмнявам. Той има агенти в града ни, също както аз в неговия. Така че ще му отдадем дължимото, като го уведомим официално за онова, което той при всички случаи ще узнае. Това се нарича _политика_, Ваймс. То е нещо, което се опитваме да правим в правителството.

— Но… шпиони? Мислех, че сме дружки с Низшия крал!

— Разбира се, че сме — разпери ръце Ветинари. — И колкото повече знаем един за друг, толкова по-добри приятели ставаме. Едва ли бихме си правили труда да шпионираме враговете си. Какъв би бил смисълът? Лейди Сибил няма ли нищо против да отидете?

— Тя идва с мен. Настоява.

— Безопасно ли е?

— Тук безопасно ли е? — сви рамене Ваймс. — Вкъщи дойдоха джуджета през проклетия под! Не се безпокойте, тя и малкият Сам ще бъдат пазени от всяка опасност. Ще взема Фред и Ноби. Също искам да взема Ангуа, Сали, Детритус и Веселка. Многорасовост, сър. Това винаги помага на политиката.

— А Призоваващият мрак? За _него_ какво, Ваймс? О, _не_ ме гледайте така! Джуджетата масово говорят за него. Разбрах, че едно от умиращите джуджета е направило проклятие върху всички, които са били в мината.

— Не бих могъл да знам за това, сър — каза Ваймс, прибягвайки до дървеното изражение, което толкова често му помагаше. — Става дума за мистика. В Стражата не се занимаваме с мистика.

— Това не е шега, Ваймс. Доколкото разбирам, е много древна магия. Толкова древна всъщност, че повечето джуджета са забравили, че е магия. При това е мощна. Ще ги преследва.

— Значи просто да се оглеждам за голямо воднисто око с опашка, а? — заяде се Ваймс. — Това ще улесни нещата.

— Ваймс, _знам_, наясно си, че символът не е самата същност.

— Тъй вярно, сър. Наясно съм. Но магията няма място в ченгелъка. Не я използваме за откриване на виновници. Не я използваме за измъкване на признания. Защото не може да му се вярва на проклетото нещо, сър. То си има собствено мнение. Ако някакво проклятие преследва онези кучи синове, е, то си е негова работа. Но ако аз ги стигна пръв, _сър_, тогава ще са мои арестанти и ще трябва да се оправя с мен.