Тери Пратчет - Туп!

— Хмм — проточи Ридкъли, — но без някакъв съществен фокус-мокус, предполагам? Изглеждаш дискомфортно, Сам!

Ваймс тържествуващо вдигна голяма глава лук.

— Извинявай — той я метна настрана. — Не, определено без мокус. Може би една идея фокус. Просто ми трябва малка засилка. Имат ден преднина.

— Разбирам. Сам ли ще пътуваш?

— Не, ще сме единайсет. Две карети.

— Мили боже! А да изчезнете в кълбо дим, за да се появите на друго място, е…

— Изключено! Просто ми трябва…

— Засилка — кимна магьосникът. — Да. Нещо магическо по природа, но не и в същина. Нищо прекалено очевидно.

— И без риск някой да се превърне в жаба или нещо подобно — бързо добави Ваймс.

— Разбира се — потвърди Ридкъли, след което плесна с ръце. — Е, командире, опасявам се, че не можем да помогнем. Да се набъркваме в такива неща не е магьосническа работа! — Той снижи глас и додаде: — И _хич_ няма да можем да помогнем, ако докарате каретите, празни, през задния вход, да речем, след около час.

— О? Ъ-ъ… добре — изломоти Ваймс, опитвайки се да насмогне с обрата. — Няма да ги накарате да литнат или нещо от сорта, нали?

— Няма да направим нищо, командире! — весело заяви Ридкъли, шляпвайки го по гърба. — Мислех, че вече сме се разбрали! И също мисля, че трябва да си тръгваш сега, макар че, разбира се, всъщност не си бил тук. Нито пък аз. Слушай, тази шпионска работа е доста хитра, а?

След като Ваймс си тръгна, Муструм Ридкъли се облегна, запали лулата си и след известно замисляне използва последната клечка кибрит да запали фенера върху масата с разсада. Градинарят обикновено доста се вкисваше, ако му се бъркаха в нещата, така че трябваше да разчисти малко…

Той се взря в пода, където падналият маркуч и главата лук оформяха нещо, което на пръв поглед приличаше на голямо око с опашка.

>

Дъждът поуспокои Ваймс. Беше поуспокоил и улиците. За метежи под дъжда се изисква доста ентусиазъм. Освен това новините от предишната нощ бяха плъзнали. Естествено, никой не се чувстваше _сигурен_, а и ефектите от „Гаф“ и „Големият чук“ бяха такива, че оставяха общо, макар и повърхностно впечатление за несигурност в онова, което наистина се е случило. Бяха се събудили в ужасно състояние, нали? _Нещо_ сигурно беше станало. А тази вечер дъждът се усилваше, така че по-добре човек да си остане в кръчмата.

Той крачеше през мократа шепнеща тъмнина, а умът му кипеше. Колко бързо можеха да се придвижват онези джуджета? Някои от тях звучаха като да са доста стари. Но _корави_ и стари. Въпреки това пътищата натам не бяха добри, а друсането се издържа до определен момент.

А Сибил щеше да мъкне и малкия Сам. Това беше глупаво, само дето… не беше глупаво, не и след като джуджетата са нахлули в дома ти. Домът беше мястото, което ти дава сигурност. Ако не ти дава сигурност, значи не е дом. Противно на здравия разум, той бе съгласен със Сибил. Домът е там, където са заедно. Тя вече бе пратила спешни съобщения по щракалките до свои стари дружки, които живееха близо до долината. Явно си представяше начинанието като някакво семейно пътешествие.

На един ъгъл киснеше група тежко въоръжени джуджета. Може би кръчмите бяха претъпкани или и те се нуждаеха от поохлаждане. Няма закон срещу кисненето, нали?

„Не — изръмжа Ваймс, приближавайки. — Хайде, момчета! Кажете нещо накриво! Хванете оръжието! Мръднете лекичко! Поемете по-силно дъх! Дайте ми нещо, което да се разтегли до «самозащита». Ще бъде моята дума срещу вашата и, повярвайте, момчета, надали ще ви оставя в състояние да кажете и една проклета думичка.“

Джуджетата се взряха в приближаващото се в мъглата видение, обкръжено с ореол от светлината на фенерите, и си плюха на петите.

Така!

>

_Съществото, известно като Призоваващия мрак, се впусна през улиците на вечната нощ покрай мъгливите здания на паметта, които потрепнаха при преминаването му. Вече наближаваше, вече наближаваше. Трябваше да променя хилядолетни навици, но успяваше да открие пролуки, през които да се вмъкне, макар и не по-големи от дупчица на ключалка. Никога досега не бе му струвало толкова усилия, никога не бе му се налагало да се движи толкова бързо. Беше… опияняващо._

_И всеки път, когато поспреше до някоя решетка или открит комин, долавяше преследвания. Отнемаше време, но не спираше да го следва. Рано или късно щеше да го настигне._

>

Граг Свитсън обитаваше едно преградено мазе на Евтината улица. Наемът не беше висок, както и — трябваше да признае — жилищният стандарт: легнал на възтясното си легло, можеше да докосне и четирите стени, или по-скоро три стени и тежка завеса, която отделяше малката му обител от тази на семейство от деветнайсет джуджета, живеещи в останалата част от мазето. Но храната влизаше в наема и уважаваха личното му пространство. Струваше си да имаш за наемател граг; макар че този изглеждаше твърде млад и показваше лицето си. Все пак съседите се впечатляваха.