Тери Пратчет - Туп!

— Оу, да — потвърди уредникът. — Щяхме да я слоужим в ноувата й зала.

— Нещо специално ли има в нея?

— Вече казах на сержанта ви, командийре — с лек укор отвърна уредникът. — Кръгла е. Мискинин вийнаги си я е представял излоужена в кръг. Така че наблюдателят един вид да влезе вътре.

„И аз съм почти вътре“ — помисли си Ваймс.

— Мисля, че кубът е казал на джуджетата нещо за Куумската долина — отрони той с отнесен глас, чувствайки се сякаш вече в долината. — Казал им е, че мястото, на което е намерен, е важно. Дори Мискинин го е мислел за важно. Трябвала им е карта, а Мискинин я е нарисувал, макар и да не е знаел. Фред?

— Да, сър?

— Джуджетата не са се старали да не наранят долната част на картината, защото не съдържа нищо важно. Само хора. Хората се движат.

— Ноу, при цялоуто ми уважейние, командийре, всийчките тези морейни също!

— Те нямат значение. Независимо колко се е променила долината, картината ще върши работа — отбеляза Ваймс. Просветление озари ума му.

— Ноу дори рекийте си сменят леглата в течейние на годийните, а от планинийте са се срутили незнайно коулко скали — възкликна сър Рейнолд. — Казвали са ми, че районът вече изоубщо не си прилийча.

— Дори така да е — рече Ваймс със същия отнесен тон, — тази карта ще върши работа хиляди години. Тя не бележи скала или пещера, просто бележи място. Мога да го закарфича. Така де, ако имах карфица.

— Аз иймам! — възторжено се отзова сър Рейнолд, посягайки към ревера си. — Вчера я забелязах на улицата, а нали всийчки знаем старата поговоурка „Вийдиш ли карфийца, вдигни я и цейлият ден“…

— Да, благодаря — Ваймс я взе от ръцете му. Отиде до ръба на масата, вдигна единият край на картината и го завлече до другия ръб, тежката хартия шумолеше зад него. Закопча двата края с карфицата, вдигна оформилата се фуния и навря глава в нея.

— Истината е в планините — обяви той. — С години сте гледали ред планини. Всъщност е бил кръг планини.

— Но аз знаех тоува! — засегна се сър Рейнолд.

— В известен смисъл, сър, но вероятно не сте го _осъзнавал_ досега, нали? Мискинин е стоял на някое _важно_ място.

— Е, да. Ноу е било пещера, командийре. Той изрийчно споменава пещера. Ето защоу все търсят по склоновете на долината. Картийната е нарисоувана от центъра, блийзо до реката.

— Значи има нещо, което все още не знаем! — извика Ваймс, раздразнен, че големият му миг толкова бързо се бе смалил. — Ще открия какво е, като стигна там!

Ето. Каза го. Но знаеше, че ще отиде, знаеше от… откога? Струваше му се цяла вечност, но тази вечност не започна ли от вчера? От днес следобед? Виждаше долината в главата си. Ваймс в Куумската долина! Практически усещаше въздуха! Чуваше грохота на реката с леденостудени бързеи!

— Сам… — поде Сибил.

— Не, това трябва да се свърши! — прекъсна я Ваймс. — Не ми пука за глупавата тайна! Онези дълбинници убиха наши джуджета, нали помниш? _Те_ мислят, че картината е карта, по която да се водят, и именно затова отиват там. Трябва да тръгна след тях!

— Виж, Сам, ако ще… — пробва Сибил.

— Не можем да допуснем война между троловете и джуджетата, скъпа. Онова чудо снощи беше само тъпа улична свада. Една истинска война в Анкх-Морпорк би го сринала до основи! И някак си всичко е вързано с това!

— Не споря! Искам и аз да дойда! — извика Сибил.

— Освен това ще съм в пълна безопасност, ако… Какво? — Ваймс се облещи към жена си, докато мозъчната му предавка превключи на задна. — Не, прекалено опасно е!

— Сам Ваймс, цял живот съм мечтала да отида до Куумската долина, така че не смей и за миг да си помислиш да се мандахерцаш там и да ме оставиш в къщи!

— Аз не се мандахерцам! Никога не съм се мандахерцал. Не знам _как_ да се херцам! Дори нямам манда! Но там скоро ще почне война!

— В такъв случай ще им кажа, че не участваме в нея — спокойно отвърна Сибил.

— Това няма да помогне!

— Значи няма да помогне и в Анкх-Морпорк — заяви Сибил с интонация на играч, майсторски повалил четири джуджета с един ход. — Сам, _знаеш_, че ще изгубиш. Няма смисъл да спорим. Освен това говоря джуджешки. Ще вземем и малкия Сам.

— Изключено!

— Разбрахме се, значи — кимна Сибил, очевидно получила пристъп на внезапна глухота. — Ако искаш да настигнеш джуджетата, предлагам да _тръгнем_ възможно най-скоро.

Сър Рейнолд се обърна към нея, изгубил ума и дума.

— Ноу, Лейди Сибил, там вече се струпват армии! Тоува не е място за дами!

Ваймс примига. Сибил бе взела решение. Щеше да е като отново да гледа как драконите пърлят онова джудже.