Тери Пратчет - Туп!

[* Това беше една от фразите на Сибил, която го човъркаше. На обед понякога тя заявяваше: „За вечеря ще имаме свинско, трябва да се изяде“. Ваймс никога нямаше същностен проблем с това, защото бе научен да яде каквото има на масата, при това бързо, преди някой друг да го е докопал. Просто се озадачаваше от идеята, че сяда на масата, за да направи услуга на храната.]

— А, ето го — възкликна Сибил, повдигайки връзка рапири и стикове за лакрос. Издърпа дълго, дебело руло на светлината. — Не съм го оцветявала, разбира се — додаде, докато го придвижваха до стълбите. — Щеше да отнеме цяла вечност.

Смъкването на тежкия пакет до бюфета изискваше известни усилия и определена доза бутане, но най-накрая го качиха на масата и махнаха напуканата опаковка.

Докато сър Рейнолд развиваше големите триметрови квадрати и се възторгваше, Ваймс измъкна маломерното копие, измайсторено от Сибил. Беше достатъчно умалено, за да се побере на масата. Той затисна единия му край със спечена чаша и сложи солница на другия.

Бележките на Мискинин бяха тъжно четиво. Трудно, при това, защото доста от тях бяха наполовина изгорени, а и почеркът му би могъл да се постигне от паяк върху батут по време на земетресение.

Човечецът явно е бил пълна откачалка — пишел си е бележки, които е искал да скрие от пилето, понякога е спирал насред изречението, заподозрял, че пилето все още гледа. Очевидно е бил много тъжна картинка, докато не вземел четка, при което работел доста тихо и със странно светнало лице. И това беше животът му: едно огромно продълговато платно. Методий Мискинин: родил се, нарисувал прочута картина, мислил се за пиле, умрял.

При положение че човекът не е можел да различи домат от краставица, как да откриеш смисъл в нещо, което е написал? Единствената бележка, която изглеждаше логична, макар и ужасна, бе онази, която всички считаха за последната му, тъй като бе намерена под сгърченото му тяло. Тя гласеше:

C>

{m xxx-large}Коо! Коо! Идва! ИДВА!{/m}

C$

Беше умрял от задавяне, с гърло, пълно с перушина. А на платното му е съхнел последният щрих.

Погледът на Ваймс попадна на бележката, произволно номерирана с №39: „Помислих, че е пътеводно знамение, но пищи през нощта“. Знамение за какво? Ами тази под №143: „Тъмнината, в тъмнината, като окована звезда“? Ваймс си бе направил отметка за тази. Както и за много други. Но най-лошото за всички тях — или най-хубавото, ако си падаш по мистерии — бе, че можеха да значат _всичко_. Можеш да си избереш собствена теория. Човекът е бил полуумрял от глад и в смъртен ужас от пиле, живеещо в главата му. Със същия успех можеш да пробваш да вкараш в ред дъждовните капки.

Ваймс ги избута настрана и се втренчи в старателно копираната рисунка. Дори в този размер бе объркваща. Лицата на преден план бяха толкова големи, че можеха да се видят порите по носа на джудже. В далечината се виждаха педантично копирани половинсантиметрови фигурки.

Размахваха се брадви и бухалки, хвърчаха копия, провеждаха се атаки и контраатаки и се водеха отделни двубои. По цялата дължина на картината джуджетата и троловете се бяха вкопчили в яростна битка, кълцаха и размазваха…

Ваймс се запита: „Кой липсва?“

— Сър Рейнолд, можете ли да ми помогнете? — тихо каза той да не би зародилата се мисъл да подвие опашка и да избяга.

— Да, командийре? — отзова се уредникът и бързо се примъкна към него. — Лейди Сибил не прави ли най-{e}изящните{/e}…

— Много я бива, да — прекъсна го Ваймс. — Кажете ми… откъде Мискинин е знаел за всичко това?

— Има мноуго джуджешки песни и някои троулски сказанийя. А някои хоура също са станали свидейтели.

— Значи Мискинин може да е прочел за това?

— Оу, да. Освен факта, че е нарисувал грешната част от долината, изображейнието е доуста точно.

Ваймс не отместваше поглед от хартиената битка.

— А някой знае ли защо я е нарисувал на грешното място?

— Има няколкоу теориий. Едната е, че се е подлъгал от факта, че мъртвите джуджета са кремийрани в тоузи край на долината, но след бурята там са се строупали поувечето тела. Имало е и доуста сухи дървета за огньове. Но _аз_ смятам, че е избрал този край, защоуто гледката е доуста по-добра. Планинийте са тоулкова драматийчни.

Ваймс седна втренчен в рисунката с неистово желание да изцеди тайната й.

„Всеки ще знае тайната след няколко седмици — бе казал Мистър Блясък. — Защо?“

— Сър Рейнолд, нещо щеше ли да се случи с рисунката през близките седмици?