Тери Пратчет - Туп!

— Ваймс, архиканцлер Ридкъли ми каза, че според него може да е квазидемонично същество на нейзнайно колко милиона години!

— Казах, каквото имах за казване, сър — отсече Ваймс, вперил очи в една точка точно над главата на лорд Ветинари. — Мой дълг е да настигна тези джуджета. Вярвам, че може да ми помогнат с разследването.

— Но вие нямате доказателства, Ваймс! А ще ви трябват много стабилни доказателства.

— Точно така. Затова искам да ги докарам обратно, изцъклени или не. Тях и проклетите им пазачи. За да мога да разследвам. Някой все ще ми каже нещо.

— Което лично ще ви удовлетвори? — рязко вметна Ветинари.

— Това подвеждащ въпрос ли е, сър?

— Добре, добре — омекна Ветинари. — Лейди Сибил е забележителна жена, Ваймс.

— Да, сър, забележителна е.

Ваймс си тръгна.

След малко Дръмнот, главният секретар на патриция, влезе с тихи стъпки в стаята и постави чаша чай пред Ветинари.

— Благодаря, Дръмнот. Слушаше ли?

— Да, сър. Командирът изглежда не си поплюва.

— Нахлули са в дома му, Дръмнот.

— Съвършено вярно, сър.

Ветинари се облегна на стола и се вторачи в тавана.

— Кажи, Дръмнот, правиш ли залагания?

— От време на време залагам по някоя дребна сума, сър.

— Добре, ако изборът е, от една страна, невидимо и много мощно квазидемонично _нещо_, изградено от чиста мъст, а от друга — командирът, на кого би заложил, да речем… един долар?

— Не бих, сър. Случаят изглежда като за арбитраж.

— Да — промълви Ветинари, взирайки се умислено в затворената врата. — Да, _наистина_.

>

„Не използвам магия — каза си Ваймс, крачейки под дъжда към Невидимия университет. — Но понякога лъжа.“

Той подмина главния вход и се насочи колкото можеше по-предпазливо към Прохода на магьосниците, в средата на който бе осигурена общодостъпност до университета посредством няколко халтави тухли. Поколения чудовищно пияни студенти ги използваха за среднощните си завръщания. Впоследствие ставаха много важни и мощни магьосници, с големи бради и още по-големи шкембета, но никога не помръдваха пръст да оправят зида. В края на краищата беше Традиционен. И обикновено не го наобикаляха Лобстърите*, които почитаха Традицията дори повече от магьосниците.

[* Портиерите или пазачите на Университета, които се преструваха дори с повече ентусиазъм от квесторите. Прозвището им идваше от това, че са дебелокожи, податливи на почервеняване, като се сгорещят, и с най-малкото количество мозък сред всички същества с техния размер.**]

[** Lobster — рак, омар, а също и прозвище на английски войник (заради червената униформа). — Б.пр.]

В случаят обаче един се спотайваше в сенките и подскочи, когато Ваймс го потупа по рамото.

— О, това сте вие, командир Ваймс, сър. Аз съм Уигли, сър. Архиканцлерът ви чака в градинската барака, сър. Последвайте ме, сър. Тихичко, а, сър?

Ваймс запристъпя след Уигли през тъмните, жвакащи морави. Странно, но вече не се чувстваше толкова уморен. Дни наред недоспиване, а се усещаше доста свеж по някакъв мъгляв начин. Надушваше плячката, ето защо. Щеше да си плати за това после.

Уигли, озъртайки се на всички страни с конспираторски вид, който щеше да предизвика мигновено вниманието на всеки случаен наблюдател, отвори вратата на бараката.

Вътре стоеше огромна фигура.

— Командире! — радушно изрева тя. — Колко забавно, а? _Много_ потайно и скрито!

Само силен дъжд би могъл да заглуши гласа на архиканцлер Ридкъли в добро настроение.

— Може ли малко по-тихо, архиканцлерю? — помоли Ваймс, бързо затваряйки вратата.

— Съжалявам! Искам да кажа, съжалявам — магьосникът разпери ръце. — Заповядай, седни! Чувалите с тор са доста приемливи. Е, ъ-ъ… как мога да ти помогна, Сам?

— Може ли засега да се споразумеем, че не можеш? — кисело отвърна Ваймс.

— Интригуващо. Моля, продължавай — избоботи Ридкъли, примъквайки се по-наблизо.

— Знаеш, че няма да допусна използването на магия в Стражата — поде Ваймс. Докато присядаше, в полумрака един навит маркуч го издебна, както обикновено, изотзад, и се наложи да го нокаутира на пода на бараката.

— Знам и те уважавам за това, макар че някои те смятат за проклет тъпунгер.

— Е… — Ваймс се опита да преглътне „проклет тъпунгер“, — работата е там, че трябва много бързо да стигна до Куумската долина. Ъ-ъ… наистина много бързо.

— Тъй да се каже… магически бързо? — подметна Ридкъли.

— В известен смисъл — призна Ваймс, шавайки неудобно. Хич не му се щеше да прави това. И върху какво _беше_ седнал?