Тери Пратчет - Туп!

От другата страна на завесата крещяха деца, ревеше бебе и долиташе миризма на задушено плъхско със зеле. Някой точеше брадва. Друг хъркаше. За джудже в Анкх-Морпорк уединението бе нещо, което се постига вътре в самия теб.

Пространството извън леглото бе изпълнено с книги и всевъзможни бумаги. Бюрото на Свитсън представляваше дъска през коленете му. Четеше омачкана книга. Корицата й бе напукана и плесенясала, а руните пред очите му гласяха: „Той няма сила в този свят. За да изпълни някоя цел, Мракът трябва да открие избраник, живо същество, което да успее да подчини на волята си…“

Свитсън въздъхна. Беше прочел пасажа десетина пъти, надявайки се да му вмени някакъв по-различен смисъл от очевидния. Както и да е, преписа думите в бележника си. После прибра бележника в торбата, метна я на гръб, предплати на Тоин Настъпчик наема си за две седмици и излезе в дъжда.

>

Ваймс не си спомняше кога е заспал. Не си спомняше и да е спал. Изплува от тъмнината при лекото побутване на Керът.

— Каретите са в двора, господин Ваймс!

— Кфоств? — измърмори Ваймс, примигвайки на светлината.

— Казах на хората да ги натоварят, сър, но…

— Но какво? — Ваймс се изправи.

— По-добре елате да видите, сър.

>

Когато Ваймс пристъпи навън във влажното утро, две карети действително стояха в двора. Детритус лениво наблюдаваше товаренето, подпрян на Миротвореца.

Като видя командира, Керът се завтече припряно.

— Заради магьосниците е, сър — обясни той. — Направили са нещо.

Каретите изглеждаха достатъчно нормални на Ваймс и той го отбеляза.

— О, _изглеждат_ наред — Керът се пресегна, хвана с ръка стъпенката и додаде: — Но _правят_ ей така! — Той вдигна отрупаната карета над главата си.

— Не би трябвало да можеш да направиш това — отсече Ваймс.

— Точно така, сър! — Керът внимателно пусна каретата на калдъръма. — И с хора вътре пак не става по-тежка. А ако погледнете насам, сър, направили са нещо и с впряга.

— Някаква представа _какво_ са направили, капитане?

— Изобщо никаква, сър. Каретите бяха пред университета. Докарахме ги дотук с Треска. Много олекнали, естествено. Всъщност хамутите ме притесняват, сър. Погледнете тук, сър.

— Виждам, че кожата е много дебела — отбеляза Ваймс. — И какви са всичките тези медни джунджурии? Нещо магическо?

— Възможно е, сър. Нещо става при двайсет километра в час. Не знам какво. — Керът потупа каретата, която се приплъзна встрани. — Работата е там, сър, че не знам каква засилка осигурява това нещо.

— Моля? Една безтегловна карета със сигурност би…

— О, ще е от полза, сър, особено по нанагорнище. Но конете могат да препускат с определена скорост определено време, а веднъж задвижили каретата, тежка или не, тя си се търкаля без толкова усилия.

— Двайсет километра в час — замисли се Ваймс. — Хмм. Това си е доста бързо.

— Е, пощенските коли вече се движат средно с петнайсет-шестнайсет километра в час по доста трасета — посочи Керът. — Но пътищата ще са доста по-лоши към Куумската долина.

— Не мислиш, че ще литне, нали?

— Мисля, че магьосниците щяха да споменат, ако ще прави нещо подобно, сър. Но странно, че го споменахте, защото под всяка карета са заковани по седем метли.

— Какво? Защо просто не се понесат из двора?

— Магия е, сър. Според мен само компенсират тежестта.

— Мили боже, да! Защо не се сетих за това — кисело каза Ваймс. — Ето защо не харесвам магията, капитане. Щото е _магия_. Не може да задаваш въпроси — става дума за магия. Не обяснява нищо — става дума за магия. Не знаеш откъде идва — става дума за магия! Това не й харесвам на магията, прави всичко с магия!

— Основателна причина, сър, няма съмнение — съгласи се Керът. — Ако ме извините, само ще се погрижа за последния багаж.

Ваймс изгледа каретите. Може би не трябваше да замесва магьосниците, но имаше ли избор? О, сигурно щяха да запратят Сам Ваймс чак дотам в кълбо дим само докато мигне, но кой всъщност щеше да пристигне там и кой щеше да се върне? Как щеше да разбере, че е той самият? Беше убеден, че не се предполага хората да изчезват така.

Сам Ваймс по природа беше пешеходец. Ето защо щеше да вземе и Уиликинс, който знаеше как да кара кола. Освен това беше демонстрирал пред Ваймс способността си да хвърля обикновен нож за риба толкова силно, че доста трудно го измъкнаха от стената. В подобни моменти на Ваймс му допадаше да вижда такива умения в един иконом.

— Проща’йте, сър — обади се Детритус зад гърба му. — Мож’ ли две думи, насаме?