Тери Пратчет - Туп!

Тя се движеше добре. Слънцето грееше. От двете страни на пътя зелевите поля изпускаха нежния си аромат във въздуха.

Ваймс се настани до иконома.

— Добре — подвикна, — всички държат ли се за нещо? Хубаво. Пришпори ги!

Уиликинс размаха камшика. Усети се леко раздрусване, когато конете дръпнаха напред, и Ваймс почувства как каретата ускорява.

И май това бе всичко. Очакваше нещо малко по-впечатляващо. Постепенно набираха скорост, да, но това само по себе си не изглеждаше много магическо.

— Предполагам, че се движим с около трийсет километра в час, сър — каза Уиликинс. — Това е доста добра скорост. Препускат добре без…

Нещо ставаше с хамутите. Медните дискове блестяха.

— Вижте зелките, сър! — извика Детритус.

От двете страни на пътя зелките избухваха в пламъци и се изстрелваха във въздуха. А конете все тъй набираха скорост.

— Става дума за енергия! — изкрещя Ваймс, за да надвика вятъра. — Захранваме се от зелки! А…

Той спря. Задната двойка от впряга леко се издигаше във въздуха. Под вторачения му взор челната двойка също започна да се издига.

Той рискува да се обърне назад. Другата карета ги следваше неотлъчно, ясно се виждаше розовото лице на Фред Колън, оцъклено в ням ужас.

Когато Ваймс погледна отново напред, и четирите коня бяха във въздуха.

Освен това имаше и пети кон, по-голям от останалите и прозрачен. Виждаше се само заради прахта и случайния проблясък на светлина по невидимите хълбоци. Всъщност представляваше онова, което се получава, като махнеш коня, но оставиш движението му, скоростта му… духа му, онази част от него, която оживяваше в порива на вятъра. Онова от коня, което всъщност бе Кон.

Вече не се чуваше почти никакъв звук. Може би той не успяваше да насмогне.

— Сър? — тихо се обади Уиликинс.

— Да? — отвърна Ваймс с насълзени очи.

— Минахме последния километър за малко над половин минута. Засякох между километричните камъни.

— Сто километра в час? Не изтъпявай, човече! Една карета не може да се движи толкова бързо!

— Както кажете, сър.

Профучаха покрай един километричен камък. С периферния си слух Уиликинс долови как Ваймс брои под нос, докато не след дълго подминаха още един камък.

— Магьосници, а? — отпаднало рече Ваймс, вторачен право напред.

— Действително, сър — отвърна Уиликинс. — Може ли да предложа след Куирм да тръгнем направо през равнината?

— Пътищата там са доста лоши, да знаеш — отбеляза Ваймс.

— Убеден съм, сър. Но това всъщност няма значение — каза икономът, без да отмества очи от главоломно разстилащия се пред тях път.

— Защо? Ако тръгнем с пълна скорост по онези разбити…

— Косвено имах предвид факта, сър, че вече не точно докосваме земята.

Ваймс, здраво сграбчил перилото, се надвеси отстрани. Колелата се въртяха лениво. Пътят под тях представляваше размито петно. А пред тях духът на коня ведро галопираше напред.

— Около Куирм има доста странноприемници — отрони той. — Бихме могли, ъ-ъ, да поспрем за обяд?

— По-скоро късна закуска, сър! Пощенска кола отпред, сър! Дръжте се здраво!

Миниатюрното квадратче отпред нарастваше доста бързо. Уиликинс дръпна юздите, Ваймс за миг зърна препускащи коне, а пощенската кола се превърна в стопяваща се точица и скоро изчезна сред пушеците от горящи зелки.

— Онез камъни бая бързо джиткат край нас — забеляза Детритус общително. Зад него, за пръв път озовал се в свят, в който небето стигаше чак до земята, Тухльо се бе проснал на покрива на каретата, здраво стиснал очи. Пръстите му оставяха отпечатъци в медните перила, обкантващи покрива.

— Може ли да пробваме спирачките? — опита Ваймс. — Внимавай! Каруца!

— Те само спират колелата, сър! — извика Уиликинс, докато каруцата изсвистя покрай тях и се смали в далечината.

— Пробвай малко да дръпнеш юздите!

— При тази скорост, сър?

Ваймс открехна прозорчето зад тях. Сибил бе взела малкия Сам в скута си и люшкаше над главата му пухкава дрънкалка.

— Всичко наред ли е, скъпа?

Тя вдигна очи и се усмихна.

— Много меко вози, Сам. Но не се ли движим малко бързичко?

— Ъ-ъ, можеш ли да седнеш с гръб към конете? — помоли Сам. — И да хванеш здраво малкия? Може леко да… подруса. — Той изчака Сибил да си смени мястото, след което затвори прозорчето и извика на Уиликинс: — Сега!

Изглежда нищо не стана. В съзнанието на Ваймс крайпътните камъни отекваха с _жжт… жжт_ покрай профучаващия впряг.

След което летящият свят позатихна, докато в полята от двете им страни стотици горящи зелки се изстрелваха в небето с опашки от мазен дим. Изтъканият от светлина и въздух кон изчезна и истинските коне леко се спуснаха на пътя, плавно превръщайки се от плаващи статуи в бясно галопиращи зверове.