Тери Пратчет - Туп!

„Ето защо не харесвам магия — помисли си Ваймс. — Но вече сме тук и е удивително как бирата помага за възстановяването.“

— Бихме могли дори да хвърлим по един поглед на Куумската долина, преди да се стъмни — предложи той за всеобщ потрес.

— Не, Сам! Всеки трябва да хапне и да почине! — отсече Сибил. — Да отидем в града като нормални хора, чинно и бавничко, а за утре всички ще са свежи.

— Лейди Сибил има право, командире — каза Свитсън. — Не бих ви посъветвал да ходите в долината нощем, особено по това време на годината. Твърде лесно е да се загуби човек.

— В долината? — вдигна вежди Ваймс.

— О, да, сър — намеси се Веселка. — Ще разберете защо, сър. При това, ако се загубите, умирате.

Пътуваха в умерено темпо към града и понеже беше шест часът, Ваймс прочете „Къде е моята крава?“ на малкия Сам. Всъщност начинанието стана колективно. Веселка допринесе с кудкудякането — област, в която Ваймс чувстваше известни затруднения, а Детритус произведе такова „Хррррп!“, че разтърси прозорците. Граг Свитсън, противно на всички очаквания, успя да докара много сносно грухтене. В големите ококорени очи на малкия Сам това наистина беше Шоуто на годината.

>

Бънти се учуди да ги види толкова скоро, но Дамите, които Организират, рядко изпадат в смут от неочаквано подранили гости.

Оказа се, че Бънти е всъщност Беренис Мишкина, понастоящем Уейнсбъри, което сигурно е било облекчение, със задомена дъщеря, живееща близо до Куирм, и син, който трябвало да отиде спешно до Четири хикса заради _пълно_ недоразумение, но сега се бил заел с голям бизнес с овце. Надявала се, че Сибил и, разбира се, Негова светлост ще могат да останат до събота, понеже е поканила просто _всички_ и не беше ли малкият Сам абсолютно _прелестен_… и така нататък чак до „… и почистихме една от конюшните за троловете ви“, казано с щастлива усмивка.

Преди Сибил или Ваймс да успеят да продумат, Детритус свали шлема си и се поклони.

— Много благодаря, г’спожо — сериозно каза той. — Да знаете, хората нявга забравят да ги почистят. Точно тия малки жестове значат много.

— О, благодаря — възкликна Бънти. — Колко очарователно. Аз, ъ-ъ, никога не съм виждала трол да носи дрехи досега.

— Мога да ги сваля, ако искате — предложи Детритус. В този момент Сибил внимателно хвана Бънти за ръка и предложи:

— Нека те представя на всички останали…

Господин Уейнсбъри, магистратът, не беше подкупният продажник, който Ваймс бе очаквал. Беше слаб, висок и не говореше много; прекарваше повечето си време у дома в кабинет, пълен с юридическа литература, лули и рибарски такъми; раздаваше правосъдие сутрин, ходеше на риболов следобед, и великодушно прости на Ваймс за пълната му незаинтересованост относно умрелите мухи.

Местното градче, наричано Куумската махала, се изхранваше добре покрай реката. Куум се разстилаше и забавяше устрема си в равнините и бе тъпкана с риба повече от консерва сардини. От двете й страни се ширеха блата с дълбоки и скрити езера, покрай които гнездяха и се хранеха безброй птици.

О… имаше и черепи.

— Аз съм и съдебният лекар — сподели на Ваймс господин Уейнсбъри, докато отключваше чекмедже на бюрото си. — Всяка пролет реката изхвърля кости тук. Предимно на туристи, разбира се. Уви, те наистина не приемат съвети. Но понякога се натъкваме на неща от по-голям… исторически интерес. — Сложи джуджешки череп на тапицирания с кожа плот. — На около стотина години е. От последната голяма битка преди век. Изниква и по някоя част от снаряжението. Прибираме всичко в костницата и от време на време джуджетата или троловете идват с каруца да подберат каквото трябва и го отнасят. Приемат нещата много насериозно.

— А някакво съкровище? — запита Ваймс.

— Ха. Не и такова, за което ме осведомяват. Но щях да чуя, ако е имало нещо голямо. — Магистратът въздъхна. — Всяка година тук идват търсачи. Понякога вадят късмет.

— Намират злато?

— Не, но се връщат живи. Останалите? В определен момент водата ги изхвърля от пещерите. — Той избра една лула от поставката на бюрото си и започна да я пълни. — Чудя се, че всички смятат за необходимо да носят оръжие в долината. Тя убива по прищявка. Ще вземете ли един от момците ми, командире?

— Имам си личен водач — отказа Ваймс, но после добави: — Благодаря все пак.

Господин Уейнсбъри дръпна от лулата си.

— Както желаете, разбира се. При всички положения ще следя реката.

>

Ангуа и Сали бяха настанени в една спалня. Ангуа се опита да се настрои положително. Жената нямаше как да знае. Пък и бе приятно да си легнеш на чисти чаршафи, макар и стаята да миришеше леко на плесен. „Повече плесен, по-малко вампир — каза си тя, — гледай от добрата страна!“