Тери Пратчет - Туп!

Отвори око в тъмнината.

Някой тихо бе прекосил стаята. Не вдигаше шум, но раздвижи въздуха и промени структурата на неуловимите нощни звуци.

Вече стигна до прозореца. Той беше затворен, но лекото проскърцване сигурно бе от завъртането на райбера.

Лесно позна, че прозорецът се отвори — в стаята нахлуха нови миризми.

Разнесе се писък, може би доловим само от върколак, последван от внезапно изпърхване на множество кожени крилца. _Дребни_ кожени крилца.

Ангуа отново затвори око. Малката хубостница! Сигурно вече просто не й пукаше? Няма смисъл обаче да се опитва да я проследи. Поразсъждава върху идеята да затвори прозореца и да залости вратата, само за да види с какви извинения щеше да се измъкне, но я отхвърли. Безпредметно е и да казва на Ваймс. Какво можеше да докаже? Всичко ще се припише на върколашко-вампирската нетърпимост…

>

Сега, когато Куумската долина се ширна пред Ваймс, той разбра защо не бе правил планове. За нея не можеха да се правят планове. Тя щеше да им се присмее. Щеше да ги избута така, както избутваше пътищата.

— Разбира се, виждате я в най-доброто й състояние по това време на годината — каза Веселка.

— Под най-доброто имаш предвид?… — подсказа Ваймс.

— Ами не се опитва да ни убие, сър. И птичките пеят. А когато слънцето е в подходящо положение, се извиват чудни дъги.

Имаше страшно много птици. Насекомите се размножаваха като бесни в широките плитки локви и езерца, осейващи долината в късна есен. Повечето от тях пресъхваха до края на лятото, но сега-засега Куумската долина гъмжеше от неща, които правеха „бззз!“. А птиците прииждаха от равнините да пируват с тях. Ваймс не разбираше много от птици, но ги оприличаваше най-вече на лястовички, милиони лястовички. От гнездата на най-близката канара, поне на километър от тях, долиташе врява. А там, където дърветата и камъните бяха заприщили речните потоци, никнеха фиданки и зелени растения.

Под тясната пътечка, по която бе поела групата, водите бликаха от половин дузина скали и се съединяваха в един див водопад над равнината.

— Всичко е толкова… толкова живо — възкликна Ангуа. — Мислех, че ще е просто каменист пущинак.

— Така е на бойните полета — обясни Детритус, покрит с блестящи капчици роса. — Баща ми ме доведе тука, като пътувахме за града. Показа ми тоя камънак, тресна ме по тиквата и каза „Помни“.

— Какво да запомниш? — попита Сали.

— Не каза. Тъй че аз, така де, най-общо запомних.

„Не очаквах това — помисли си Ваймс. — Толкова е… хаотично. О, добре, нека поне се махнем от козирката. Всичките тези проклети скални късове все са дошли отнякъде.“

— Надушвам дим — обяви Ангуа след малко, докато несигурно напредваха по обсипаната с отломки пътека.

— Бивачни огньове — подхвърли Веселка. — Подранили ентусиасти, предполагам.

— Искаш да кажеш, че си пазят ред за битката? — удиви се Ваймс. — Внимавай с този камък, хлъзга се!

— О, да. Боят започва едва в Деня на Куумската долина. Това е утре.

— По дяволите, бях загубил представа. Ще ни засегне ли тук долу?

Свитсън се прокашля вежливо.

— Не мисля, командире. Този район е прекалено опасен за битка.

— О, да, ще бъде ужасно, ако някой се нарани — процеди Ваймс, катерейки се по една дълга купчина гниеща дървесина. — На всички ще им се скофти денят.

„Историческо пресъздаване — каза си кисело, докато си проправяха път около, под, над или през камъните и гъмжащите от насекоми купчини натрошена дървесина, пресечени отвсякъде от ручейчета. — Само че ние го правим с хора в костюми и изтъпени оръжия, плюс продавачи на хотдог и момичета, които се чувстват тъпо, защото могат да се облекат само като слугини, понеже слугинството е било единствената възможност за женски работни места в по-старите времена.

Но джуджетата и троловете… те наистина водят битката наново. Като че ли ако я повторят достатъчно пъти, резултатът ще е по-добър.“

На пътеката пред него се изпречи дупка, наполовина запълнена със зимни отломки, но успяваше да погълне цял ручей. Той се вливаше, пенейки се, в дълбините. Далеч долу се чуваше екот. Когато коленичи и докосна водата, тя се оказа режещо студена.

— Да, внимавайте за понори, командире — предупреди Свитсън. — Това е варовик. Водата го прояжда твърде бързо. Сигурно ще попаднем и на доста по-големи. Често са скрити под гниещи наноси. Внимавайте къде стъпвате.

— Не се ли запушват?

— О, да, сър. Видяхте размера на камъните, отърколени дотук.