Тери Пратчет - Туп!

Въпреки всичко началото бе добро. Бяха откопчили малко време, нали? Можеха да поддържат прилична скорост и да сменят конете на всяка спирка. Защо се опитваше да се убеждава? Разумно бе да намалят темпото. Онази скорост беше _опасна_.

— Ако поддържаме това темпо, можем да сме там вдругиден, нали? — обърна се той към Уиликинс, докато конете топуркаха между посевите с млада царевица.

— Щом казвате, сър — отвърна Уиликинс. Ваймс забеляза дипломатичната нотка.

— Не смяташ ли така? Хайде, можеш да споделиш спокойно!

— Е, сър, онези джуджета искат да стигнат там спешно, нали?

— Предполагам. Не мисля, че ще искат да се мотаят. Е, и?

— Ами просто се чудя защо смятате, че ще използват пътя, сър. Биха могли да ползват метли, нали?

— Сигурно — призна Ваймс. — Но архиканцлерът щеше да ми каже, ако беше така, убеден съм.

— Моля да ме извините, сър, но какво общо има той с това? На тях не им е нужно да притесняват господата от университета. Всички знаят, че най-добрите метли се правят от джуджета, горе в Меден рудник.

Каретата трополеше по пътя си.

След известно време Ваймс отбеляза с тон на дълбоко размишлявал човек:

— Все пак трябва да пътуват нощем. Иначе ще ги забележат.

— Съвършено вярно, сър — отвърна Уиликинс, вперил поглед право пред себе си.

Отново настъпи дълбокомислена тишина.

— Мислиш ли, че това чудо може да прескача огради? — запита Ваймс.

— Навит съм да пробвам, сър — ухили се Уиликинс — Магьосниците май са вложили известна мисъл в цялата тази работа.

— А каква скорост може да развие според теб, само така, дума да става?

— Не знам, сър. Но имам чувството, че ще е доста голяма. Сто и шейсет километра в час може би.

— Наистина ли? Това значи, че ще сме преполовили пътя за няколко часа!

— Е, нали сте казал, че искате да стигнете бързо, сър — напомни Уиликинс.

Този път тишината се задържа по-дълго, преди Ваймс да каже:

— Добре, спри някъде. Искам да съм сигурен, че всеки е наясно какво ще направим.

— С удоволствие, сър — отзова се Уиликинс. — Тъкмо ще имам възможност да си завържа шапката.

>

Онова, което Ваймс най-вече си спомняше от пътуването — а искаше доста да забрави от него, — бе тишината. И _лекотата_.

О, чувстваше вятъра по лицето си, но само като полъх, дори когато земята се превърна в плоска зелена мъглявина. Въздухът някак си обтичаше каретите. Когато Ваймс пробно вдигна лист хартия над главата си, той хвръкна мигновено.

Царевицата също експлодираше. С приближаването на каретите зелените кочанчета никнеха от земята, сякаш теглени от нещо, а после се пръсваха като фойерверки.

Царевичните поля преминаваха в пасища, когато Уиликинс отбеляза:

— Знаете ли, сър, това нещо се управлява само. Гледайте!

Той отпусна юздите пред приближаващата се горичка. Още преди викът да се е дооформил в гърлото на Ваймс, каретата кривна покрай горичката, а после плавно се върна към курса си.

— Не го прави повече, моля те!

— Добре, сър, но каретата се управлява сама. Не мисля, че мога да я _накарам_ да се блъсне в нещо.

— Не пробвай! — бързо рече Ваймс. — И се кълна, че видях една крава да експлодира там отзад. Карай далеч от градове и хора, а?

Зад каретата репи и камъчета се изстрелваха във въздуха и отскачаха в обратната посока. Ваймс се надяваше това да не им докара беля.*

[* Но стана така, че приписаха цялата вина на разни извънземни, така че нямаше проблем.]

Другото, което забеляза, бе странната синкавост на пейзажа пред тях, докато зад тях преобладаваше червен оттенък. Не му се щеше да изтъква това обаче, да не би да прозвучи странно.

Наложи се на два пъти да спрат и да питат за пътя и в пет и половина бяха на трийсет километра от Куумската долина. Там имаше странноприемница. Установиха се в двора й. Почти не разговаряха. Освен жадния за скорост Уиликинс, единствените неразтърсени от пътуването бяха Сибил с малкият Сам, който изглеждаше доста щастлив, и Детритус, който бе наблюдавал профучаващия край него свят с очевидна наслада. Тухльо все още лежеше по очи на покрива на каретата, здраво стиснал перилата.

— Десет часа — каза Фред Колън. — Заедно с обяда и спирка за повръщане. Не мога да повярвам…

— Не мисля, че хората са пригодени да се движат с тая скорост — оплака се Ноби. — Чини ми се, че мозъкът ми е още вкъщи.

— Е, ако ще го чакаме да ни настигне, Ноби, да си купя къща тук, а? — обади се Фред.

Нервите бяха обтегнати, мозъците се опитваха да наваксат…