Тери Пратчет - Туп!

[* Дори тогава са се намирали нахални планински кози на очевидно стръмни скатове и докато камъчетата са се ронели и ръсели около него, той явно ги е обвинявал, че нарушават Правото му да се скита. Ерик е вярвал непоколебимо, че Земята принадлежи на Хората, както и че той повече от всеки друг представлява Хората. Мъкнел се навсякъде с карта във водонепромокаема опаковка, овесена на връв през врата му. С такива хора шега няма.]

Куумската долина беше… ами Куумската долина беше основно отточен канал, ето какво беше: почти петдесет километра мека варовикова скала, обградена от планини с по-твърд скален състав; щеше да е каньон, ако не беше толкова широка. Единият й край почти се изравняваше с линията на снеговете, другият се сливаше с равнините.

Говореше се, че дори облаците страняха от опустошението, което представляваше Куумската долина. Може и да страняха, но това нямаше значение. Долината така или иначе си набираше вода от топенето и стотиците водопади, които се изливаха над нея от обрамчващите я планини. Един от тези водопади — Кралските сълзи — бе почти километър висок.

Река Куум не просто прииждаше в тази долина. Тя подскачаше и танцуваше в нея. Още на половината път се превръщаше в лабиринт от бучащи води, вечно сливащи се и разделящи се. Те носеха и захвърляха огромни камъни и си играеха с цели дървета, паднали от пропитите с влага гори, които колонизираха сипеите в подножието на планините. Изчезваха с клокочене в дупки и изригваха във фонтани на километри от тях. Нямаха картируемо русло — една силна буря горе в планините можеше да свлече по течението камъни колкото къщи и половин повалена гора, запушвайки понорите и изграждайки бентове. Някои от тях оцеляваха с години, превръщайки се в островчета сред стремглавите води, покривайки се с горички и полянки и колонии от големи птици. Тогава някой ключов камък се подместваше от произволен поток и за час всичко изчезваше.

Нищо, което не можеше да лети, не живееше в долината, поне не за дълго. Джуджетата се бяха опитали да я култивират отпреди първата битка. Не се беше получило. Стотици джуджета и тролове бяха пометени от прословутото наводнение и много от тях никога не бяха открити. Куумската долина ги бе поела в недрата си, в понорите и пещерите си и ги бе запазила за себе си.

В долината имаше места, където ако пуснеш шарена тапа в пастта на някой водовъртеж, след повече от двайсет минути тя изкача във фонтан от пръски на по-малко от километър встрани.

Самият Ерик бе видял този номер, прочете Ваймс, направен от един гид, който поискал по половин долар за демонстрацията. О, да, хората посещаваха долината — туристи, поети и художници, търсещи вдъхновение в обруления, безмилостен пущинак. А други хора — гидове — ги водеха догоре срещу солидно заплащане. За няколко долара в повече им разказваха историята на мястото. Разправяха как вятърът в скалите и бученето на водите носят отзвука на древна битка, продължаваща в смъртта. Казваха, че може би всички онези отнети от долината тролове и джуджета все още се сражават там долу, в тъмния лабиринт от пещери и ревящи потоци.

Един от тях признал на Ерик, че като бил момче през едно хладно лято, когато водите от топящите се снегове били сравнително ниски, се спуснал по въже в един от понорите (понеже като във всички подобни разкази историята на Куумската долина нямаше да е пълна без слухове за несметни съкровища, пометени надолу в мрака) и със собствените си уши чул над шума на водата грохота на битката и крещенето на джуджета, не, сър, честно, сър, смръзна ми се кръвчицата, наистина, сър, о, много благодаря, сър…

Ваймс се изпружи на мястото си.

Вярно ли беше това? Ако този човек бе стигнал малко по-надолу, щеше ли да намери малкия говорещ куб, който Методий Мискинин имаше лошия късмет да отнесе в дома си? Ерик бе отхвърлил това като опит за изкрънкване на още един долар и сигурно си е било точно така, но… Не, кубът дотогава вероятно е бил отдавна изчезнал. При все това мисълта бе интригуваща.

Прозорчето на кочияша се отвори.

— Извън града сме, сър, пред нас е чисто — докладва Уиликинс.

— Благодаря ти. — Ваймс се протегна и погледна към Сибил. — Е, това е моментът на истината. Дръж здраво малкия Сам.

— Сигурна съм, че Муструм не би направил нищо опасно, Сам — отвърна Сибил.

— Не съм убеден в това — Ваймс отвори вратата. — Сигурен съм, че не би _искал_.

Той се прехвърли навън и с помощта на Детритус се изтегли на покрива на каретата.