Тери Пратчет - Туп!

— Това е като огромен билярд!

— Нещо подобно, предполагам — внимателно отвърна Свитсън.

След десетина минути Ваймс седна на един пън, свали шлема си, извади голяма червена кърпа и избърса чело.

— Става все по-горещо — отбеляза той. — А всичко в това проклето място изглежда еднакво… Ох! — Той се перна по китката.

— Комарите може да са малко радикални, сър — отзова се Веселка. — Говори се, че ако хапят много силно, наближава буря.

И двамата вдигнаха очи към планините. В далечния край на долината се стелеше жълта мараня, а между върховете — облаци.

— Е, _чудесно_ — каза Ваймс, — понеже сякаш ме ухапа до кокал.

— Не бих се тревожила толкова, командире — отбеляза Веселка. — Голямата буря в Куумската долина се случва веднъж в живота.

— Със сигурност не би доживял друга, ако попаднеш в нея — съгласи се Ваймс. — Да си призная, това проклето място ми лази по нервите.

Останалите от групата ги настигнаха един по един. Сали и Детритус видимо страдаха от жегата. Вампирът седна в сянката на голяма скала, без да каже дума. Тухльо се просна до ледения поток и натопи глава в него.

— Опасявам се, че не съм от голяма полза тук, сър — призна Ангуа. — Надушвам джуджета, но само толкова. Навсякъде има прекалено много проклета вода!

— Може би няма да ни е необходим носът ти. — Ваймс развърза рулото с рисунката на Сибил, разви я и защипа двата края.

— Веселке, ще ми помогнеш ли? — помоли той. — Всички останали починете си малко. И не се смейте!

Той надяна пръстена от планини на главата си. Откъм Ангуа дойде покашляне, което се престори, че не забелязва.

— Добре — проточи Ваймс, завъртайки твърдата хартия, за да намести контура на планините над нарисуваните им очертания. — Това там е Меден рудник, а _там_ — Кори Селести… и прилягат доста добре на рисунката. Практически вече сме върху мястото!

— Не съвсем, командире — обади се Свитсън зад него. — И двете са поне на шестстотин километра оттук. Изглеждат почти еднакво от всяка точка в тази част на долината. Трябва да гледате по-близките върхове.

Ваймс се обърна.

— Добре. Кой е онзи, дето изглежда като отсечен отляво?

— Това е Кралят, сър — каза Веселка. — Той е на около петнайсет километра.

— Наистина ли? Изглежда по-близо. — Ваймс откри планината на рисунката. — А онзи малкият там? С двата върха?

— Не знам как се казва, сър, но виждам какво имате предвид.

— Прекалено са малки и прекалено сближени… — промърмори Ваймс.

— Тогава тръгнете към тях, сър. Гледайте си в краката. Стъпвайте само на гола скала. Заобикаляйте всякакви струпани отломки. Грагът е прав. Може да скриват някой стар понор и да паднете право през тях.

— Добре-е. Някъде на средата им е онази оголена скала със странната форма. Ще тръгна право към нея. И ти гледай къде стъпвам, става ли?

Опитвайки се да държи рисунката по контура, препъвайки се в камъни и джапайки през ледени ручейчета, Ваймс вървеше по самотната долина…

— Мътните го взели!

— Сър?

Ваймс погледна над ръба на фунията си.

— Изгубих Краля. Онази проклета верига от скални късове го скрива. Чакай малко… виждам планината с откършения връх…

Наглед бе толкова просто. _Щеше_ да е просто, ако Куумската долина беше равна, а не осеяна с валуни като разхвърляни кегли по игрището на боговете. На някои места трябваше да се връщат обратно заради камари преплетени, вонящи, гъмжащи от комари дървета, които препречваха пътя. Или прегради от камъни с дължината на улица. Или широк, изпълнен с мъгла, бумтящ котел разпенена вода, който навсякъде другаде щеше да се нарича Дяволски казан, но тук бе безименен, защото това бе Куумската долина и за нея просто нямаше достатъчно дяволи, а и те нямаха достатъчно казани.

А мухите хапеха и слънцето напичаше, и гниещите дървета, влажният въздух и липсата на вятър създаваха гъсти лепкави миазми, които сякаш размазваха мускулите. „Нищо чудно, че са се били в другия край на долината — помисли си Ваймс. — Там поне има въздух и вятър. Поне се чувстваш добре.“

Понякога излизаха на открито място, което приличаше на нарисуваното от Методий Мискинин, но после то отново изчезваше в лабиринта. Налагаше се да заобикалят, след което да заобикалят заобиколеното.

Накрая Ваймс седна на избелял, пропукващ дънер и хвърли рисунката до него.

— Сигурно сме го пропуснали — изпъхтя. — Или Мискинин не е уцелил съвсем планините. Пък може и част от планината да се е срутила през последните стотина години. Възможно е. Може да сме на двайсет крачки от каквото и да търсим и пак да го пропуснем. — Той перна един комар от китката си.