Тери Пратчет - Туп!

Най-добре да спре да мисли, че откритият от джуджето изход бе онзи, по който бе пристигнал, защото нямаше идея къде е сега.

Може би просто можеше да скочи обратно във водата, този път знаейки какво прави, и може би щеше да успее да изплува на открито, преди бясното течение да го очука до смърт. Може би щеше…

Защо, по дяволите, пусна онова въже? Беше нещо като онзи гласец, шепнещ „скачай“, когато си на ръба на скала, или „пипни огъня“. Хората не го слушат, разбира се. Поне повечето не го слушат обикновено. Значи, някакъв глас му бе казал „пусни се“ и той се пусна…

Ваймс се повлече напред, целият в болки и кръв, а мракът обви опашка около него.

>

— Ще се върне скоро, да знаеш — каза Сибил. — Дори да е в последната минута. — Големият старинен часовник в хола тъкмо бе отбелязал пет и половина.

— Сигурна съм — отвърна Бънти. Къпеха малкия Сам.

— _Никога_ не закъснява — продължи Сибил. — Казва, че ако закъснееш с добро основание, ще го направиш и с лошо. Освен това е едва пет и половина!

— Има много време — съгласи се Бънти.

— Фред и Ноби закараха ли конете до долината? — запита Сибил.

— _Да_, Сибил. Нали ги изпрати. — Бънти погледна над главата на Сибил към мършавата фигура на мъжа си, който стоеше на вратата на хола. Той безнадеждно сви рамене.

— Онзи ден влетя по стълбите, докато часовниците биеха шест часа. — Сибил нежно сапунисваше малкия Сам с гъбичка във формата на мече. — В последната секунда. Само почакай и ще видиш.

>

Искаше да спи. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Свлече се на колене и падна възнак на пясъка.

Когато с мъка отвори очи, видя бледи звезди над главата си и отново го обзе чувството, че не е сам.

Обърна глава, примигвайки при режещата болка, и видя малък, но ярко осветен сгъваем стол на пясъка. На него седеше закачулена фигура и четеше книга. В пясъка до нея бе забита коса.

Бяла скелетна ръка прелисти страница.

— Ти вероятно си Смърт? — каза Ваймс след време.

— А, ГОСПОДИН ВАЙМС, КАКТО ВИНАГИ ПРОНИЦАТЕЛЕН. ВЕДНАГА СХВАНА. — Смърт затвори книгата с пръст в нея да отбележи мястото.

— Виждал съм те и преди.

— ВЪРВЯЛ СЪМ МНОГО ПЪТИ РЕДОМ С ТЕБ.

— И това е _то_, така ли?

— ХРУМВАЛО ЛИ ТИ Е НЯКОГА, ЧЕ ИДЕЯТА ЗА ПИСМЕНО ПОВЕСТВОВАНИЕ Е МАЛКО СТРАННА?

Ваймс разбираше кога някой се опитва да избегне отговор, който наистина не иска да каже, и случаят бе точно такъв.

— Така ли е? — настоя той. — Това ли е то? Този път ли е краят?

— МОЖЕ БИ.

— Може би? Що за отговор е това?

— МНОГО ТОЧЕН. НАМИРАШ СЕ В ПРЕДСМЪРТНО СЪСТОЯНИЕ, КОЕТО НЕМИНУЕМО ОЗНАЧАВА, ЧЕ АЗ ИЗПАДАМ В ПРЕДВАЙМСОВО СЪСТОЯНИЕ, РАЗБИРАШ ЛИ? НЕ МИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ. ВЪРШИ СИ ТАМ КАКВОТО ВЪРШЕШЕ. ИМАМ СИ КНИГА.

Стиснал зъби, Ваймс се обърна по корем и се надигна на четири крака. Успя да мине няколко метра, преди да се срути отново.

Дочу звука от преместването на стол.

— Не трябва ли да присъстваш на друго място?

— ПРИСЪСТВАМ — отвърна Смърт, сядайки отново.

— Но ти си тук!

— СЪЩО — Смърт обърна страница и като за бездиханен човек докара доста сносна въздишка. — ИЗЛИЗА, ЧЕ ГО Е ИЗВЪРШИЛ ИКОНОМЪТ.

— Какво е извършил?

— ТОВА Е ИЗМИСЛЕНА ИСТОРИЯ. ТВЪРДЕ СТРАННО. ЧОВЕК САМО ТРЯБВА ДА ОБЪРНЕ НА ПОСЛЕДНАТА СТРАНИЦА И ЩЕ РАЗБЕРЕ ОТГОВОРА. СЛЕДОВАТЕЛНО КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ НАРОЧНО ДА НЕ РАЗБИРА?

На Ваймс това му се стори безсмислено, така че го пренебрегна. Част от болките бяха преминали, но главата му още кънтеше. Изпитваше празнота, всецялостна. Просто искаше да спи.

>

— Този часовник верен ли е?

— Опасявам се да, Сибил.

— Тогава просто ще го почакам отвън. Ще приготвя книгата. Да знаеш, няма да допусне нищо да го спре.

— Сигурна съм — каза Бънти.

— Макар че долната долина може да е много коварна по това време на… — Уейнсбъри замлъкна под режещия поглед на жена си.

Беше шест без шест.

>

— Об гъл бъл гълбук!

Беше съвсем слаб, воднист звук и идваше нейде от панталоните на Ваймс. След известно време, достатъчно да си спомни, че има две ръце и панталони, той се пресегна и с мъка измъкна гроздеберито от джоба си. Кутията бе очукана, а духчето — когато Ваймс успя да отвори капака — доста бледо.

— Об бъл гълбук!

Ваймс се вторачи в него. Това беше говореща кутия. Сигнализираше нещо.

— Гългол бълбу лок!

Ваймс бавно наклони кутията. От нея шурна вода.

— Не ме чувате! Аз крещя, а вие не ме чувате! — нададе вой духчето. — Шест без пет е! Четене на малкия Сам!