Тери Пратчет - Туп!

_В мрака, сред шума на неспирния дъжд, то долови звука от наближаващи стъпки._

_В мъглата се появи силует._

_Приближаваше се._

_Водата се стичаше по металния шлем и промазаната кожена наметка, докато фигурата спря и абсолютно равнодушно сви шепа пред лицето си да запали цигара._

_Когато клечката падна на калдъръма и угасна със свистене, фигурата запита:_

— _Какво си ти?_

_Създанието се размърда като стара риба в дълбок басейн. Беше прекалено уморено да бяга._

— _Аз съм Призоваващият мрак — каза го беззвучно, но ако имаше звук, щеше да е изсъскване. — Кой си ти?_

— _Аз съм Вардиянинът._

— _Те трябваше да убият семейството му! — Мракът се метна напред, но срещна преграда. — Помисли за убийствата, които извършиха! Кой си ти да ме спираш?_

— _Той ме създаде. __Quis custodiet ipsos custodes?__ Кой варди вардияните? Аз. Аз го вардя. Винаги. Няма да го накараш да убива заради теб._

— _Що за човек си създава собствен страж?_

— _Онзи, който се бои от мрака._

— _Така и трябва — със задоволство потвърди създанието._

— _Да. Но май ме разбираш накриво. Аз не съм тук да държа мрака настрана. Тук съм, за да го държа под око. — Разнесе се звън на метал, когато призрачният страж повдигна тъмен фенер и отвори капачето му. Оранжева светлина проряза чернотата. — Наричай ме… Вардещият мрак. Представи си колко силен трябва да съм._

_Призоваващият мрак отчаяно се отдръпна в уличката, но светлината го последва, изгаряйки го._

— _А сега — каза Вардиянинът — изчезни от града._

>

… докато падна под тежестта на върколака, скочил върху гърба му.

От челюстта на Ангуа се точеха лиги. Козината по гръбнака й бе настръхнала като трион. Устните й бяха извити вълнообразно назад. Ръмженето й идваше от дълбините на населена с духове пещера. Всичко това накуп подсказваше на всичко маймуноподобно, че едно помръдване означава смърт. И че неподвижността, бидейки също смърт, не означава незабавна, _моментална_ смърт, а опция за умната маймуна.

Ваймс не помръдна. Ръмженето сковаваше мускулите му. Ужасът бе добил пълен контрол.

_„Поздравявам те“_ — рече мисъл, която не беше негова, и той почувства внезапното отсъствие на нещо, което не бе забелязал. В тъмнината зад очите му някаква черна перка направи кръг и изчезна.

Чу изскимтяване и тежестта се махна от гърба му. Претърколи се и видя насред въздуха да избледнява грубото очертание на око с опашка. То се стопи в нищото и всеобятната тъмнина бавно отстъпи пред пламъците и мъждукането на върмите. Бе пролята кръв; те прииждаха по стените. Той почувства, че…

Мина известно време. Ваймс рязко се събуди.

— Разказах му я! — каза най-вече за свое уверение.

— Така е, сър — потвърди гласът на Ангуа зад него. — Високо и ясно при това. Бяхме на повече от двеста метра. Добра работа, сър. Решихме, че трябва да си починете.

— _Каква_ работа? — изпъшка Ваймс, опитвайки се да седне. Движението изпълни света му с болка, но успя да хвърли поглед наоколо, преди да се тръшне отново.

Пещерата бе изпълнена с дим, но тук-там светеха фенери. И със страшно много джуджета, някои седнали, други стоящи в групички на известно разстояние встрани.

— Защо има толкова много джуджета, сержант? — запита той, вперил очи в тавана на каверната. — Тоест защо има толкова много джуджета, които не се опитват да ни убият?

— Те са към Низшия крал, сър. Ние сме техни пленници… ъ-ъ… не съвсем… но нещо подобно.

— На Рис? Дявол да го вземе! — Ваймс отново се опита да стане. — Веднъж му спасих проклетия живот! — Той успя да се изправи на крака, но светът се завъртя около него и ако Ангуа не го бе подхванала и настанила на един камък, щеше да падне. Добре, поне сега седеше…

— Не _точно_ пленници — уточни Ангуа. — Не можем да ходим навсякъде. Но понеже дори да можехме, не знаем накъде да ходим, всичко е малко теоретично. Съжалявам, че съм само по бельо, сър, но знаете как е. Джуджетата обещаха да ми донесат дрехите. Ъ-ъ… всичко някак се политизира, сър. Джуджето, което командва, е свястно, но лъжицата е доста голяма за неговата уста, така че се придържа към онова, с което е наясно, сър. А то, ъ-ъ, не е кой знае колко. Спомняте ли си _нещо_ от случилото се? Бяхте в несвяст поне двайсетина минути.

— Да. Имаше… рунтави агънца… — гласът на Ваймс постепенно затихна. Това, което току-що каза, някак взе реалността и я пусна в дълбока, бездънна дупка. — Нямаше рунтави агънца, нали?

— Не видях нито едно — деликатно отвърна Ангуа. — Видях напиращ, крещящ, отмъстителен маниак, сър. Но в добрият смисъл — додаде.