Тери Пратчет - Туп!

Вътрешният Ваймс се вгледа в спомените, които не бе забелязал при първата проверка.

— Аз… — смънка той.

— Всичко е… наред, сър — побърза да го увери Ангуа. — Но елате да видите това. Свитсън каза, че трябва да видите всичко.

— Свитсън… беше онзи всезнайко, нали?

— А, спомените се връщат, сър. Добре. Той се беше попритеснил.

Ваймс вече стоеше по-стабилно на крака, но дясната му ръка го болеше адски и всички останали болки, натрупани през деня, се връщаха и напираха да привлекат вниманието му. Ангуа внимателно го поведе през локвите и по хлъзгавите като мокър мрамор камъни към един сталагмит. Беше висок около осем стъпки. Беше трол. Не скала във формата на трол, а трол. Ваймс знаеше, че след смъртта си просто стават по-каменни, но контурите на този бяха смекчени от варовика, капещ отгоре му.

— А сега вижте това, сър — Ангуа го поведе по-нататък. — Те ги унищожаваха.

Друг сталагмит бе прекатурен в една локва. Беше откъртен от основата си. И беше… джудже.

Джуджетата изгниват след смъртта си точно като хората, но при всичките доспехи, броня, ризница и тежко кожено облекло за случайния наблюдател няма особена разлика. Стичащият се варовик го бе обвил в блестящ саван.

Ваймс се изправи и огледа каверната. В сумрака се мержелееха фигури чак до близката стена, където низът на вековете бе създал съвършено изваян като от слонова кост водопад, замръзнал във времето.

— И още ли има?

— Към двайсетина, сър. Натрошили са половината, преди вие да… пристигнете. Погледнете онези там, сър. Вижда се как са застанали гръб в гръб, сър.

Ваймс се взря във фигурите под ледения покров и поклати глава. Джудже и трол, заедно споени в скала.

— Има ли нещо за ядене? — Това не беше най-благоговейната реакция, но идваше от стомаха му, с чувство.

— Провизиите ни се разгубиха в суматохата, сър. Но джуджетата ще споделят своите. Не са враждебно настроени. Само предпазливи.

— Ще споделят? Джуджешки хляб ли имат?

— Опасявам се да, сър.

— Мислех, че е незаконно да се дава на пленници. Май ще почакам, благодаря. А сега, сержант, можеш да ми разкажеш за бъркотията.

>

Не било точно засада, джуджетата просто ги застигнали. Капитанът им имал заповед в най-общ смисъл да следва Ваймс и отряда му и поизтръпнал, като разбрал, че отрядът включва два трола. Все пак това си е Куумската долина. Ваймс усети пристъп на съчувствие към него — имал е простичка задача и внезапно се оказва до ушите в политика. Отидох, видях, купих тениска.

Намесил се обаче граг Свитсън, който го бива в приказките. Така и така вървели в една и съща посока…

И вървели доста дълго. Преследваните джуджетата срутили прохода недалеч от входния тунел и неколкоминутното пътешествие на Ваймс отнело на групата по-голямата част от деня, макар че Сали разузнавала напред.

Ангуа разказваше за пещери, дори по-големи от тази, за огромни водопади в мрака. Ваймс кимаше с глава — да, така е.

Тогава думите „Къде е моята крава?“ закънтели под Куумската долина, разтърсвайки основата на вековете и карайки сталактитите да пригласят в хармония, а останалото било въпрос на тичане…

— Помня, че разказвах на малкия Сам — бавно каза Ваймс, — но в главата ми имаше… странни картини. — Той млъкна. Целият този гняв, цялата нажежена ярост го бяха напуснали стремглаво. — Убих онези проклети войници…

— Повечето, сър — бодро отбеляза Ангуа. — Има двама миньори, попаднали на пътя ви, които ще пъшкат с месеци.

Ваймс си припомняше всичко. Щеше му се да не го прави. Част от човешкия мозък винаги се противи на боя с джуджета. Те бяха с детски ръст. О, бяха силни поне колкото хора, по-жилави и прибягваха до всички предимства в битка. Ако си късметлия се научаваш да преглътнеш предразсъдъците, _преди_ да те съсекат през краката, но винаги имаше…

— Помня онези стари джуджета — отрони той. — Бяха се свили като дребни ларви. Исках да ги размажа…

— Устояхте почти четири секунди, сър, а после ви повалих.

— И това бе за добро, нали?

— О, да. То е причината да сте още тук, командире — потвърди Свитсън, наближаващ откъм един сталагмит. — Радвам се да ви видя отново на крака. Това е исторически ден! И явно все още имате душа! Не е ли чудесно?

— Слушай сега — започна Ваймс.

— Не, _вие_ ме слушайте, командире! Да, знаех, че ще дойдете в Куумската долина, защото Призоваващият мрак би дошъл тук. Трябвахте му да го доведете. Не, _слушайте_ ме, защото нямаме много време. Символът за Призоваващия мрак управлява създание, старо като Вселената. Но то няма реално тяло и почти никаква физическа сила. Може да обходи милиони измерения за един миг, но трудно ще прекоси стая. Действа посредством живи същества, особено такива, които сметне за… податливи. Намерило е _вас_, командире, един котел с гняв, и по неусетни, незабележими начини се е погрижило да стигнете дотук.