Тери Пратчет - Туп!

— Тъмните стражи явно не са имали задръжки по въпроса — вметна Свитсън.

— _Именно!_ — процеди Ваймс. — Между другото, господин Свитсън, що за джудже не носи брадва?

— Е, като граг се уповавам най-вече на словесните средства, разбира се — отвърна грагът. — Брадвата е нищо без ръката, а ръката е нищо без мозъка. Научил съм се да _мисля_ за брадви.

— Звучи ми мистично — призна Ваймс.

— Сигурно е така — съгласи се Свитсън. — А, ето че вече сме тук.

_Тук_ беше зоната, заета от новопристигналите джуджета. „Много войскова — отбеляза Ваймс. — Отбранително каре. Не са сигурни кои са враговете им. Както и аз.“

Най-близкото джудже го изгледа с онзи полупредизвикателен и полунеловък поглед, на който бе свикнал. Капитан Гъд се изправи.

Ваймс погледна над рамото му, което не беше трудно. Забеляза Ноби и Фред Колън, както и двата трола и дори Веселка, всички седнали накуп.

— Хората ми арестувани ли са, капитане?

— Имам заповед да задържа всеки, заварен тук — отвърна капитанът. Ваймс се възхити на равния тон. Означаваше: „Не искам да влизам в спорове в момента.“

— Какви правомощия имате тук, капитане?

— Правомощията ми са тройни: Низшият крал, минният закон и шейсет въоръжени джуджета — отсече Гъд.

„Мамка му — рече си Ваймс. — Забравих минния закон. Това е проблем. Мисля, че трябва да делегирам. Добрият командир се научава да делегира. Ето защо ще делегирам този проблем на капитан Гъд.“

— Това беше добър отговор, капитане. И го уважавам. — С едно движение той мина край него и тръгна към стражите. Замря на място, когато зад себе си чу звъна на оръжие, вдигна ръце и каза: — Граг Свитсън, бихте ли обяснил ситуацията на капитана? Аз се поставих _под_ негова опека, не извън нея. И сега не е времето или мястото за прибързани действия.

Продължи напред, без да дочака отговор. Честно казано, разчиташе на факта, че проблемите, които ще се изсипят на главата на евентуалния му убиец, вероятно минават за „прибързано действие“, но просто трябваше да се примири с това. Или, разбира се, със смъртта.

Приклекна до Ноби и Колън.

— Съжаляваме, гос’ин Ваймс — измърмори Фред. — Чакахме на пътеката с някакви коне и те просто изникнаха. Показахме им значките, ама хич не щяха да знаят.

— Ясно. А ти, Веселке?

— Реших, че е най-добре да сме заедно сър — призна Веселка.

— Добре. А ти, Детр… — Ваймс погледна надолу и усети горчивина. Краката на Тухльо и Детритус бяха във вериги. — _Позволили_ сте им да ви оковат?

— Ами то май стана бая поли-тично, го’син Ваймс — обясни Детритус. — Ама само продумайте и с Тухльо шъ ги ма’нем, нема проблем. Тия са играчки. И баба ми шъ ги строши.

Ваймс усети гнева да се надига, но го потисна. В момента Детритус се държеше доста по-разумно от шефа си.

— Не ги трошете, докато не кажа — реши той. — Къде са граговете?

— Пазят ги в друга ниша, сър — докладва Веселка. — Миньорите също. Сър, казват, че Низшият крал е тръгнал насам!

— Добре, че пещерата е голяма, иначе щеше да стане доста сгъчкано — въздъхна Ваймс, след което отиде до капитана и се наведе над него. — Оковали сте сержанта ми?

— Той е трол. Това е Куумската долина — безизразно отвърна капитанът.

— Само дето и _аз_ мога да счупя толкова тънки окови — процеди Ваймс. Вдигна очи. Сали и Ангуа си бяха възвърнали снаряжението (и самоуважението) и напрегнато го наблюдаваха.

— Тези офицери са вампир и върколак — посочи той с равен тон. — Знам, че ви е известно и затова много мъдро сте решили да не пробвате да ги закачате. А Свитсън е граг. Но сте оковали сержанта ми в слаби вериги, които може да скъса с един пръст, за да можете да го убиете с оправданието за опит за бягство. Дори не си _помисляй_ да отречеш! Ясни са ми мръснишките номера. Да ти кажа ли какво ще направя? Ще ти дам шанс да демонстрираш братска любов, като освободиш троловете веднага. И останалите. Иначе, освен ако не ме убиеш, ще вложа всичките си умения да отровя бъдещата ти кариера. И да не си _посмял_ да ме убиеш!

Капитанът го изгледа втренчено, но Ваймс бе овладял тази игра много отдавна. Джуджето сведе очи и погледът му попадна на китката на Ваймс, при което ахна и се отдръпна, вдигайки ръка да се предпази.

— Да! Ще го направя! Да!

— Да те видя — отвърна Ваймс, изненадан. После също погледна китката си. — _Какво, по дяволите, е това?_ — обърна се той към Свитсън.

— А-а, маркирало ви е, капитане — бодро отвърна грагът. — Изходна рана, вероятно.

На меката кожа от вътрешната страна на китката на Ваймс червенееше белег с формата на Призоваващия мрак.