Тери Пратчет - Туп!

На себе си.

Единственото, което знам, е, че никакъв проклет демон не е влязъл в главата ми, без значение какво разправят. Не бих се поддал на това дори да ми предлагат доживотен запас от зеле! Никой не влиза в главата ми освен мен! Но трябва да играеш картите, които са ти раздали…“

— Вземете го — отсече той, отваряйки шепа. На китката му пламна Призоваващият мрак.

— Моля да ми го дадете, командире — каза Рис.

— _Вземете го_ — повтори Ваймс и си помисли: „Да видим _ти_ в какво вярваш, а?“

Кралят посегна, поколеба се и бавно оттегли ръка.

— Или — възкликна той, като че ли мисълта току-що го е осенила — може би е най-добре да остане под вашата прословута опека, командир Ваймс.

— Да. Искам да чуя какво има да казва — Ваймс стисна шепа. — Искам да знам какво е толкова опасно да се знае.

— Действително, аз също — рече кралят на джуджетата. — Ще го занесем на място, където може…

— Огледайте се, сир! — пресече го Ваймс. — Тук са умрели джуджета и тролове! Не са се биели, стояли са рамо до рамо! Огледайте се! Това място прилича на проклета игрална дъска! Това ли е бил заветът им? Тогава ще го чуем тук! На това място! Сега!

— А ако онова, което има да казва, е ужасно? — запита кралят.

— Тогава ще го чуем!

— Аз съм кралят, Ваймс! Тук нямате власт! Това не е вашият град! Стоите тук и ми се репчите с шепа мъже, а семейството ви е едва на двайсетина километра оттук… — Рис спря, а ехото отекна от далечните пещери в каскада от кънтежи и затихна като звън на желязо. С крайчеца на слуха си Ваймс долови как Сали отрони „Опа…“.

Свитсън избърза напред и прошепна нещо в ухото на краля, чието изражение се смени с присъщото единствено за политик грижливо доброжелателство.

„Няма да направя нищо — повтаряше си Ваймс. — Просто няма да мръдна.“

— С нетърпение очаквам отново да видя лейди Сибил — рече Рис. — И сина ви, разбира се…

— Хубаво. Отседнали са едва на двайсетина километра оттук — повтори Ваймс. — Сержант Дребнодупе?

— Сър? — скокна Веселка.

— Моля да отидете с младши страж Гърбатен до града. Предайте на лейди Сибил, че съм добре — добави Ваймс, без да сваля очи от краля. — Заминавайте, веднага!

Докато те бързо се отдалечаваха, кралят се усмихна и огледа каверната. Въздъхна:

— Е, не мога да си позволя кавга с Анкх-Морпорк, не и в момента. Много добре, командире. Знаете ли _как_ да го накарате да говори?

— Не. А вие?

„Това е игра — помисли Ваймс. — Кралят няма да търпи подобна наглост от никого, особено когато численото превъзходство е десет към едно. Кавга? Достатъчно е само да кажеш, че сме попаднали в буря в Куумската долина, такова коварно място, както всички знаят. Ужасно ще ни липсва и със сигурност ще предадем тялото му, ако някога се появи… Но ти няма да пробваш това, нали, защото ти трябвам. Знаеш нещо за тази каверна, а? И каквото и да се случи, искаш добрият малко тъп, но ей богу честен Сам Ваймс да каже на света…“

— Няма два еднакви куба — отвърна Рис. — Обикновено е дума, но може да е дъх, звук, температура, място в света, миризмата на дъжд. Всичко. Доколкото знам, има много кубове, които така и не са проговорили.

— Нима? — процеди Ваймс. — Но това чудо _дърдори_ адски добре. И който и да го е изпратил от долината, е _искал_ да бъде чуто, така че се съмнявам да се обади едва когато сълза от девица капне върху него в топъл вторник през февруари. А този е започнал свойски да бъбри на мъж, който не е знаел и бъкел джуджешки на всичкото отгоре.

— Но със сигурност е искал да бъде чут от джуджета! — възрази кралят.

— Това е легенда на две хиляди години! Кой знае какво е искал? — ядоса се Ваймс. — А _ти_ какво искаш? — Последното беше към Ноби, който се бе присламчил до него и с интерес наблюдаваше куба.

— То… той как мина през стражите ми? — възкликна кралят.

— Нобското промъкване — подхвърли Ваймс, но когато двама смутени стражи сложиха тежки ръце върху слабичките рамене на Ноби, добави: — Не. Оставете го. Хайде, Ноби, пробвай да го накараш да заговори.

— Ъ-ъ, говори или ще ти се стъжни? — предложи Ноби.

— Добър опит — призна Ваймс. — Преди стотина години, сир, се съмнявам някой в Анкх-Морпорк да е знаел добре джуджешки или тролски. Може би съобщението е _предназначено_ за хора? Сигурно е имало селище в равнината, покрай всичките онези птици и рибни запаси.

— Тогава може би още няколко човешки думи, ъ-ъ, Ноби? — подкани го кралят.

— Добре. Отвори плювалника, давай, кажи нещо, развържи език, изплюй камъчето, изд…