Тери Пратчет - Туп!

>

„Можеше да е доста по-лесно — мислеше си Ваймс, — ако това беше приказка. Изтегляш меч от камъка или хвърляш магически пръстен в морските дълбини и под всеобщото ликуване светът продължава да се върти.“

Но това бе истинският живот. Светът не се въртеше, просто си обикаляше. Беше Денят на Куумската долина и в нея не се водеше битка. Но пък и не цареше мир. Онова, което цареше… ами то беше _заседаване_. Бяха преговори. Всъщност, доколкото Ваймс можеше да каже, все още не се бе стигнало до преговори. Още не бе минал етапът на провеждане на разговори относно провеждане на срещи относно събиране на делегации. От друга страна, никой не бе умрял, с изключение вероятно от скука.

Много история трябваше да се разнищи, а пред онези, които не бяха ангажирани с тази деликатна дейност, стоеше задачата да обуздаят Куумската долина. Пещерата долу бе лобното място на два легендарни героя, а само една сносна буря и няколко отместени камъка бяха достатъчни всичко да бъде пометено в стихиен приливен поток. Досега не бе станало, но рано или късно динамичната география щеше да се заеме с въпроса. Куумската долина не можеше да се остави на собственото си устройство, не и занапред.

Накъдето и да погледнеше човек, групи тролове и джуджета проучваха, копаеха, отбиваха или заприщваха потоците. Така беше от два дни, но щеше да продължи вечно, понеже всяка зима променяше условията на играта. Куумската долина им _налагаше_ сътрудничество. Проклетата Куумска долина…

Ваймс реши, че това е вече малко прекалено, но природата няма мярка. Понякога залезите са толкова розови, че съвсем им липсва стил.

Едно нещо стана наистина бързо и това бе тунелът. Джуджетата бяха прокопали мекия варовик като на игра. Човек вече можеше да влезе в пещерата, макар че трябваше да се нареди на опашка сред дългата върволица тролове и джуджета.

Чакащите на опашката се споглеждаха с несигурност. Онези от обратния поток понякога изглеждаха ядосани или пред разплакване, или просто вървяха, забили поглед в земята. Пред изхода на тунела обикновено се събираха в смълчани групички.

Ваймс, понесъл на ръце малкия Сам, не трябваше да се реди на опашка. Новините бяха плъзнали. Той мина право напред покрай троловете и джуджетата, които прилежно сглобяваха счупените сталагмити (Ваймс не знаеше, че това е възможно, но очевидно ако се върнеше след петстотин години, пак щяха да изглеждат като нови), и влезе в онова, което вече бяха почнали да наричат Кралската пещера.

И ето ги там. Неоспорим факт. Кралят на джуджетата — полегнал върху шахматната подложка, фосилизиран от вечния капчук, с вкаменена брада, сляла се със скалната основа, а диамантеният крал — останал прав в смъртта си, с потъмняло тяло, вперил очи в играта пред тях. Бе негов ред, от протегнатата му ръка висеше здрав малък сталактит.

Бяха отчупили малки сталагмити, за да си направят фигурките, които времето сега бе запечатало в неподвижна композиция. Издрасканите линии върху каменната подложка бяха почти невидими, но играчите на „Туп“ от двете раси вече размишляваха върху ходовете и Вестникът бе поместил скица на „Играта на мъртвите крале“. Диамантеният крал бе играл от страната на джуджетата. Резултатът очевидно можеше да е всякакъв.

Говореше се, че когато всичко това приключи, ще запечатат пещерата. По думите на джуджетата, прекалено много живи същества в пещера някак си я убиват. А кралете щяха да останат насаме да довършат играта си — този път в мир.

Капчук върху камък, променящ формата на света капка по капка, отмиващ една долина…

„Е, да — додаде Ваймс на себе си. — Но никога няма да е толкова просто. И за всяко следващо поколение ще трябва да я отварят наново, за да могат всички да видят, че е истина.“

Днес обаче тя бе отворена за него и малкия Сам, който носеше прелестна вълнена шапчица с пискюл.

Тухльо и Сали стояха на пост заедно с две джуджета и още два трола и зорко следяха посетителите, както и един другиго. Върмите покриваха тавана. Играта блестеше. Какво щеше да запомни малкият Сам? Може би само блещукането. Но трябваше да види това.

Играчите бяха истински. С това поне се съгласяваха и двете страни. Резбите по Диамантения крал бяха автентични, а бронята и скъпоценностите по Кървавия топор отговаряха точно на историческите сведения. Дори дългият самун джуджешки хляб, който носеше в битка и който можеше да строши тролски череп, бе до него. Джуджешките учени с надлежност и старателност успяха да отрежат миниатюрно резенче от него, при което похабиха петнайсет триона. Като по чудо се оказа все тъй неядивен, колкото и в деня на опичането му.