Тери Пратчет - Туп!

— Ще я задържите ли? — обади се Ангуа, следейки с поглед отдалечаващият се вампир.

— Сама каза, че е добро ченге. Ще видим. О, не прави такава физиономия, сержант. Сега на мода в политиката е да се шпионират приятелите. Така разбрах. Както тя каза: огледай се!

— Държите се малко несвойствено, сър — Ангуа го изгледа загрижено.

— Да, нали? — усмихна се Ваймс. — Снощи се наспах чудесно. Днес е чудесен ден. Никой не се опитва активно да ме убие, което е чудесно. Благодаря ти, сержант. Желая ти чудесна вечер.

Ваймс понесе малкия Сам обратно в късната следобедна светлина. Даже по-добре, че момичето _работеше_ за Рис. Иначе щеше да стане малко сложничко. Това беше голата истина. Да я задържи? Може би. Беше доста полезна, дори Ангуа го призна. Освен това практически щеше да е принуден да наеме шпионин в такива почти военни времена! Ако си изиграеше ходовете правилно, никой _никога повече_ нямаше да му налага кого да взема в Стражата. Дорийн Уинкингс можеше да си трака фалшивите кучешки зъби, колкото си ще!

Хмм… Ветинари така ли разсъждаваше през _цялото време_?

Чу да го викат по име. По камъните наближаваше карета и Сибил махаше от прозорчето. Това беше още една стъпка напред — дори фургоните вече можеха да стигат дотук.

— Не си забравил за вечерята довечера, нали? — запита тя с известно подозрение.

— Не, скъпа. — Ваймс не бе забравил, но се надяваше, че проблемът може да се изпари, ако не мисли за него. Вечерята щеше да е Официална, с двамата крале и куп важни по-низши управници и водачи на кланове. И за съжаление — Специалния анкх-морпоркски пратеник. Сиреч, Сам Ваймс, излъскан от глава до пети. Поне нямаше да носи чорапогащник и пера. Дори Сибил не беше толкова предвидлива. За жалост обаче в града имаше сносен шивач, горящ от желание да използва всичката златна сърма, която бе закупил случайно преди няколко години.

— Уиликинс ще е приготвил банята, докато се върнем — подхвърли Сибил, когато каретата продължи по пътя си.

— Да, скъпа.

— Недей да гледаш толкова вкиснато! Помни, че ще крепиш честта на Анкх-Морпорк!

— Нима, скъпа? А какво да правя с другата ръка? — изпъшка Ваймс, настанявайки се на мястото си.

— О, Сам! Довечера ще крачиш редом с крале!

„По-скоро бих крачил сам-самичък по пътя за Петмезената мина в три сутринта — помисли си Ваймс. — Под дъжда, с преливащите улуци.“ Но съпругите са си такива. Тя толкова се… _гордееше_ с него. Изобщо не му беше ясно защо.

Погледна китката си. Поне _това_ си бе изяснил. Изходна рана, как ли не! Просто горящият нефт бе пръснал по ръката му. Може _малко_ да прилича на онзи проклет символ, колкото да паникьоса джуджетата, но на _него_ не му минаваха никакви воднисти очи. Здрав разум и факти, ето на какво се осланяше той!

След време осъзна, че не пътуваха към града. Бяха се спуснали почти до езерата, но сега се насочваха отново нагоре по стръмната пътека. Долината се ширна пред очите му.

Кралете здраво товареха подчинените си с презумпцията, че уморените бойци са по-малко навити за бой. Групите пъплеха по скалите като мравки. Може би имаше план. Сигурно имаше план. Но планините щяха да му се надсмиват всяка зима. Тук трябваше да се поддържат отряди през цялото време, да се обхождат баирите и да се откриват и разбиват опасните камъни, преди да причинят беди. Народът трябваше да помни Куумската долина! Защото в противен случай миналото му е… минало.

И може би отвъд тътнежа на подземните води ще се чуе смехът на мъртвите крале.

Каретата спря. Сибил отвори вратата.

— Слизай, Сам Ваймс — нареди тя. — Без спорове. Време е за портрета.

— Тук ли? Но тук е… — започна Ваймс.

— Добър ден, командире — жизнерадостно поздрави Ото Вик, застанал на вратата. — Зложих пейка и зветлината е зъвзем подходяща за зветовете!

Ваймс трябваше да се съгласи. Планините искряха като злато под проблясъците на светкавиците. В далечината Кралските сълзи падаха в блестящ сребрист низ. Ярко оцветени птици се стрелкаха из небето. И по цялото протежение на долината имаше дъги.

Куумската долина в Деня на Куумската долина. Той трябваше да е там.

— Дали нейно благородие би зеднала з момченцето на зкута зи, а вие, командире, да зазтанете з ръка на рамото й…? — Той се засуети около тях с големия си черен иконограф.

— Дошъл е да направи снимки за Вестника — прошепна Сибил. — И си казах, е, сега или никога. Портретната живопис трябва да се развива.

— Колко ще отнеме това? — запита Ваймс.