Тери Пратчет - Туп!

— О, чазтица от зекундата, командире!

Ваймс се ободри. Така по` биваше.

Разбира се, никога не трае толкова. Но следобедът беше топъл и Ваймс все още се чувстваше чудесно. Седнаха и се втренчиха с онези смразени усмивки, които хората придобиват, когато се чудят защо частица от секундата трае половин час, докато Ото се опитваше да натъкми Вселената според вкуса си.

— Хавлок ще се чуди как да те възнагради, да знаеш — промърмори Сибил, докато вампирът се суетеше около тях.

— Може да продължи да се чуди — отвърна Ваймс. — Имам всичко, което желая.

Той се усмихна.

Щрак!

>

— Шейсет нови стража? — повтори лорд Ветинари.

— Цената на мира, сър — добросъвестно обясни капитан Керът. — Сигурен съм, че командир Ваймс няма да се примири с по-малко. Наистина изпитваме недостиг.

— Шейсет мъже — и джуджета, и тролове очевидно — представляват над една трета от сегашния ви състав — възкликна патрицият, потропвайки с бастуна си по калдъръма. — Мирът пристига с доста голяма квитанция, капитане.

— И известни дивиденти, сър — отбеляза Керът.

Те се загледаха в пресечения кръг, очертан над входа на мината точно над жълто-черната лента, опъната от Стражата да спира натрапници.

— Мината задочно се пада на нас, така ли? — запита Ветинари.

— Очевидно, сър. Май че терминът е „отчуждаване за обществена полза“.

— А, да. С други думи, явна правителствена кражба — въздъхна Ветинари.

— Но граговете бяха откупили правото на неограничена поземлена собственост, сър. Едва ли ще го предявят сега.

— Така е. А джуджетата наистина ли могат да правят водонепропускливи тунели?

— О, да. Почти откакто има рудници. Желаете ли да влезете вътре? Обаче се опасявам, че асансьорът не работи в момента.

Лорд Ветинари огледа релсите и малките вагонетки, с които джуджетата бяха извозвали отпадъка. Опипа сухите стени. Върна се обратно по стълбите и се намръщи, когато еднотонна желязна плоча проби стената, профуча покрай лицето му, премина през отсрещната стена и се заби в улицата отвън.

— А това в реда на нещата ли е? — запита, отръсквайки мазилка от наметката си.

Въодушевен глас зад него извика:

— Въртящият момент! Това е невероятно! Изумително!

През дупката в стената се промуши фигура, хванала нещо в ръка, и се втурна към капитан Керът, треперейки от вълнение.

— Завърта се веднъж на всеки 6.9 секунди, но въртящият момент е огромен! Счупи стягата! Какво го захранва?

— Май никой не знае — отвърна Керът. — В Юбервалд…

— Извинете, за какво става въпрос? — намеси се Ветинари, властно вдигайки ръка.

Мъжът го погледна и се обърна към Керът:

— Кой е тоя?

— Лорд Ветинари, _управник на града_, позволете да ви представя господин Пони от Гилдията на занаятчиите — бързо каза Керът. — Моля да покажете на негова светлост полуоста, господин Пони.

— Благодаря — кимна Ветинари. Той пое нещото, което доста приличаше на два петнайсетсантиметрови куба, съединени един с друг като двойка зарове, опрени страна в страна. Въртяха се един спрямо друг — много, много бавно.

— О, механизъм — безучастно каза той. — Колко хубаво.

— Хубаво? — възкликна Пони. — Не разбирате ли? Не _спира_ да се върти!

Керът и Пони загледаха с очакване патриция, който каза:

— И това е _добре_, така ли?

Керът се прокашля.

— Да, сър. Едно от тези привежда в действие една от най-големите мини в Юбервалд. Всичките помпи, вентилаторите за въздух, вагонетките за извозване на рудата, духалките за ковачниците, асансьорите… всичко. Само едно от тези. То е тип Устройство, като кубовете. Не знаем как са направени, много са редки, но другите три, за които съм чувал, не са спирали да работят от стотици години. Не използват гориво, не се _нуждаят_ от нищо. Изглежда са на милиони години. Никой не знае кой ги е направил. Те просто се въртят.

— Колко интересно — отбеляза Ветинари. — Движи вагонетки? Под земята, казвате?

— О, да — потвърди Керът. — Дори се извозват миньори.

— Ще помисля по темата — рече Ветинари, избягвайки протегнатата ръка на господин Пони. — А какво можем да го накараме да прави в града?

Двамата с Керът обърнаха въпросителни лица към господин Пони, който сви рамене и каза:

— Всичко!

>

_Цоп!_ Водната капка падна на главата на много, много покойния крал Кървавия топор.

— Колко трябва да висим тук, серж? — обади се Ноби, докато наблюдаваха върволицата посетители, точеща се покрай мъртвите крале.

— Гос’ин Ваймс прати вест да дойдат други от нашите — рече Фред Колън, пристъпяйки от крак на крак. При влизането пещерата не изглеждаше студена, но след време лепкавата влага влизаше под кожата на човек. Той реши, че това не се отнася за Ноби, който бе благословен от Природата с естествена лепкавост.