Тери Пратчет - Туп!

— Почват да ме побиват тръпки, серж — призна Ноби и посочи кралете. — Ако оная ръка мръдне, ще запищя.

— Мисли за това, че _си тук_, Ноби.

— Винаги съм _все някъде_, серж.

— Да, ама когато вземат да пишат историческите книги, ще… — Фред Колън поспря и се замисли. Трябваше да признае, че сигурно нямаше да споменат точно тях двамата с Ноби. — Е, тъй или инак твоята Лиска ще се гордее с теб.

— Тая май няма да я бъде, серж — тъжно сподели Ноби. — Мило момиче е, ама май трябва тактично да я разкарам.

— Стига, бе!

— Тъй е, серж. Оня ден ми сготви вечеря. Опита се да направи Злочестия пудинг като старото ми мамче.

_Цоп!_

Фред Колън се усмихна от дъното на стомаха си.

— О, да. Никой не може да озлочести пудинг като старото ти мамче, Ноби.

— Беше ужасно, Фред — оплака се Ноби с клюмнала глава. — Пък за кебапа й хич не ми се говори. Не е от ония девойки, дето ги бива в кухнята.

— По-скоро е пилонен тип, Ноби, тъй си е.

— Точно тъй. И си помислих, ами… с Чукоглавата може никога да не си сигурен накъде гледа, ама мидите й в масло, е… — той въздъхна.

— Тая мисъл сгрява мъжа в студена нощ — съгласи се Фред.

— И ‘наеш ли, напоследък, като ме фрасне с мокра риба, не боли толко’, колкот’ преди — продължи Ноби. — Май намираме общ език.

_Цоп!_

— Тя може да строши омар с юмрук — отбеляза Колън. — Това е много ценен талант.

— Та си мислех да говоря с Ангуа — кимна Ноби. — Тя може да ми даде ъкъл как да разкарам тактично Лиска.

— Добра идея, Ноби — окуражи го Фред. — Не пипайте, сър, инак ще трябва да ви откина пръстите — заплаши той с приятелска интонация едно джудже, което се протягаше с благоговение към шахматната подложка.

— Но пак ще сме си приятели, разбира се — додаде Ноби, а джуджето се дръпна. — Поне докато мога да влизам безплатно в клуб „Розово маце“, винаги ще съм до нея, ако й се прище да поплаче върху нечий шлем.

— Много модерно виждане, Ноби — похвали го Фред. Той се усмихна в сумрака. Някак си светът се бе върнал в релсите.

_Цоп!_

>

Вечният трол, бродещ из света…

Тухльо се затътри след Детритус, влачейки бухалката си.

Е, нема грешка, огря го късмета! Разправяха, че е болезнено да откажеш дрогата, ама на Тухльо целият му живот беше болезнен, и точно сега хич не беше толко’ зле. Беше, тъй де, _странно_ как успява да навърже цяло изречение, без да му забрави началото. И му даваха храна, която взе да му харесва, като спря да я повръща. Сержант Детритус, който знаеше всичко, му беше казал, че ако остане чист и поумнее, некой ден може да се издигне чак до младши страж и да изкарва куп мангизи.

Не беше много сигурен как се стигна до всичко това. Май вече не беше в града и бяха ставали некакви битки, а сержант Детритус му показа тия умрелите и го перна по главата и рече „Помни!“, та той се стараеше, ама беше цапардосван по тиквата толко’ по-силно безброй много пъти, че т’ва не беше _нищо_. Но сержант Детритус рече, че ‘сичко опира дотам да не мразят повече джуджетата, пък т’ва хич не е проблем, щото Тухльо ни веднъж не бе имал излишна енергия да мрази някой. Сержант Детритус обяви, че от онова, дето правят долу в тая дупка, светът става по-добър.

И като подуши храната, Тухльо реши, че тука вече сержант Детритус е уцелил право в десятката.

>

Троловете и джуджетата бяха издигнали огромна постройка в Куумската долина, използвайки гигантски камъни за стените и половин паднала гора за покрива. Вътре припукваше огън, разстлан на трийсетина метра. Около него на дълги пейки се бяха наредили управниците на над сто джуджешки мини и водачите на осемдесет тролски клана, заедно със своите последователи, слуги и телохранители. Шумът бе неистов, димът — плътен, а жегата — като стена.

Денят бе добър. Беше постигнат напредък. Вярно, че гостите не се омешваха, но и не се опитваха да се избият. Това бе обещаващо развитие. Примирието настъпваше.

На високата маса крал Рис се облегна на импровизирания си трон и каза:

— На крале не се поставят искания. Отправят се молби, които благосклонно се удовлетворяват. Той не разбира ли?

— Не мисля, че му дреме на _тра’ка_, сир, ако позволите да се изразя грубо — отвърна граг Свитсън, застанал почтително до него. — А висшите джуджета в града ще го подкрепят изцяло в това. Не ми е работа, сир, но бих ви посъветвал за мълчаливо съгласие.

— И това е всичко, което иска? Никакво злато, сребро, отстъпки?

— Това е всичко, което _той_ иска, сър. Но предполагам, че скоро ще получите вест от лорд Ветинари.