Тери Пратчет - Туп!

— При все туй думаме: тук, в тая пещера на края на света, се сключи мир между джуджета и тролове и ще идем рамо до рамо при Смърт. Щото врагът не е Трол, нито Джудже, а пагубните, злостни, малодушни души, съдините на омразата, онез, дето вършат злини и им викат добро. Онез, дето победихме днес, но глупецът всякога ще се намери и ще рече, че…

— Това е някакъв номер! — изкрещя Ревностен.

— … че това е някакъв номер — продължи Свитсън, — и затуй ний призоваваме: елате в пещерите под таз долина, дето ще ни откриете да споделяме мира, който не може да бъде нарушен.

Боботещият глас от кутията млъкна. Отново се разнесе шум от едва доловими гласове, а после настъпи тишина.

Малките квадратчета за миг се раздвижиха като плъзгащ се пъзел и звукът се върна. Този път от кутията се разнесоха викове и писъци заедно с дрънченето на стомана…

Ваймс впери поглед в краля. „Знаел си част от това, ясно. Не всичко, но нямаше вид на изненадан, че говори Кървавия топор. Слухове? Стари приказки? Нещо от писмената? Никога няма да ми кажеш.“

— _Хад’ра_ — рече Свитсън и кубът замлъкна. — Това означава край, командире — додаде грагът.

— И така, ей ни на под Куумската долина — подметна Ревностен. — И какво открихме?

— Открихме вас — отвърна Свитсън. — Все вас откриваме.

— Мъртви тролове. Мъртви джуджета. И нищо повече от глас — разпени се Ревностен. — И Анкх-Морпорк е тук. Те са фалшиви. Тези думи може и да са казани вчера!

Кралят наблюдаваше Ревностен и Свитсън. Всъщност всички останали джуджета бяха приковали очи в тях. „Няма нужда да спорите! — искаше да извика Ваймс. — Просто оковете мръсниците, пък после ще се разберем!“

Но като си джудже, всичко опира до думи и закони…

— Това са преподобни грагове — Ревностен посочи закачулените фигури зад себе си. — Изучили са Историите! Изучили са Устройствата! Пред теб стоят хиляди години знание. А ти? Какво знаеш ти?

— Дойдохте да унищожите истината — рече Свитсън. — Осмелихте се да не й повярвате. Гласът е просто глас, но тези тела са доказателство. Дойдохте тук да ги унищожите.

Ревностен грабна брадвата на един миньор и я вдигна, преди охраната да успее да реагира, но в момента, в който се усетиха, масово се хвърлиха напред.

— Не! — извика Свитсън, вдигайки и двете си ръце. — Сир, моля! Това е спор между грагове!

— Защо не носиш брадва? — озъби се Ревностен.

— Не ми трябва брадва, за да бъда джудже — изтъкна Свитсън. — Нито да мразя троловете. Що за същество се самоопределя чрез омраза?

— Ти подбиваш самите ни основи! — кресна Ревностен. — Корените ни!

— Тогава ме изкорени — отвърна Свитсън, разпервайки празните си ръце. — Приберете меча си, командир Ваймс — добави той, без да обръща глава. — Това е между джуджета. Ревностен? Чакам. В какво вярваш? _Ха’ак! Га страк джа’ада!_

Ревностен се метна напред с вдигната брадва. Свитсън скочи бързо, последва глухият звук от удар по плът и двамата застинаха в жива картина. Стояха така, неподвижни като печалните фигури в каверната: Ревностен, вдигнал брадва, и Свитсън, приклекнал на коляно и опрял почти синовно глава на гърдите му, пръстите му пронизваха гърлото на грага.

Устните на Ревностен се отвориха, но от тях излезе само хрип и струйка кръв. Той залитна назад една-две крачки и падна по гръб. Брадвата се вряза в белия влажен каменен водопад и разби потока на хилядолетията. Времето се разпадна на парчета около нея.

Свитсън се надигна с потресен вид, разтривайки ръката си.

— То е като с брадва — обясни на никой конкретно, — но без брадвата…

Отново настъпи суматоха, но едно джудже, прогизнало от вода, разблъска тълпата.

— Сир, от долината идват група тролове! Питат за вас! Казват, че искат да преговарят!

Рис прекрачи тялото на Ревностен, вторачен в отвора на каменния водопад. При допира му падна още един къс.

— Има ли нещо необичайно във водача им? — запита той отнесено, взирайки се в новата тъмнина.

— Да, сир! Той е целият… искрящ!

— А, добре — рече кралят. — Преговорите му са уредени. Доведи го тук.

— Може ли това да е трол, който познава някои много влиятелни джуджета? — подметна Ваймс.

Низшият крал за миг срещна погледа му.

— Да, предполагам, че е. — После повиши глас. — Някой да ми донесе фенер! Командир Ваймс, бихте ли… погледнал това, моля?

В дълбините на разкритата пещера нещо светеше.

>

_На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин пусна блещукащото нещо в най-дълбокия кладенец, за който се сети. Никой никога нямаше да го чуе там долу. Пилето не спря да го преследва чак до дома му._