Тери Пратчет - Туп!

Ваймс завъртя ръката си наляво-надясно.

— Било е _истинско_? — промълви той.

— Да. Но си е отишло, сигурен съм. Във вас има разлика.

Ваймс потърка символа. Не болеше, просто бе издута, зачервена кожа.

— Няма да се върне отново, нали? — запита той.

— Съмнявам се да рискува, сър! — обади се Ангуа.

Ваймс тъкмо отвори уста да запита какво има предвид с този сарказъм, когато в каверната с тропот пристигнаха още джуджета.

Не беше виждал по-високи и по-едри от тях. За разлика от повечето джуджета носеха обикновени ризници и само по една брадва — голяма, здрава и чудесно балансирана брадва. Другите джуджета бяха въоръжени до зъби с дузина оръжия. Тези, въоръжени до зъби само с едно, се разделиха и разпръснаха в каверната целенасочено, покривайки наблюдателните пунктове, завардвайки сенките, а четирима от тях заеха позиции зад Детритус и Тухльо.

Когато най-накрая спряха да трополят, от тунела се появи друга група. Ваймс разпозна Рис, Низшия крал на джуджетата. Той поспря, озърна се, хвърли кратък поглед към Ваймс и привика капитана при себе си.

— Всичко ли е у нас?

— Сир? — нервно се отзова Гъд.

— _Знаеш_ какво имам предвид, капитане!

— Да, но не открихме нищо у тях, сир! Претърсихме ги и прегледахме пода три пъти!

— Извинете? — намеси се Ваймс.

— Командир Ваймс! — възкликна кралят, обръщайки се да посрещне Ваймс като отдавна загубен син. — Радвам се да ви видя!

— Загубили сте проклетия куб? — запита Ваймс. — След всичко това?

— Какъв куб имате предвид, командире? — вдигна вежди Кралят. Ваймс не можа да не се възхити на актьорските му способности.

— Този, който търсите — криво се усмихна той. — Този, който беше изкопан в града ми. Този, заради който става цялата бъркотия. Те не биха го изхвърлили, понеже са грагове, нали така? Не могат да унищожат думи. Това е най-лошото престъпление. Значи ще го пазят у тях.

Низшият крал погледна капитан Гъд, който преглътна и смотолеви:

— Не е в тази пещера.

— Не биха го оставили никъде другаде — настоя Ваймс. — Не и сега! Някой може да го намери!

Капитанът кутсузлия се обърна към краля си за помощ.

— Навред цареше паника, като пристигнахме, сир! — заоправдава се той. — Всички тичат и пищят, пожари навсякъде! Пълен хаос, сир! Можем да сме сигурни само в това, че никой не се измъкна! И ги претърсихме всичките, сир. До един ги претърсихме!

Ваймс затвори очи. Спомените избледняваха бързо, докато здравият разум зазиждаше всички онези неща, които не можеха да са се случили, но той си спомни паникьосаните грагове, скупчени над нещо. Дали не бе мярнал проблясъка на сини и зелени точици?

Време е за изстрел наслуки…

— Ефрейтор Нобс, при мен! — нареди той. — Пуснете го да мине, капитане. Настоявам!

Гъд не възрази. Духът му бе сломен. Ноби неохотно мина напред.

— Да, гос’ин Ваймс?

— Ефрейтор Нобс, сдоби ли се с онова ценно нещо, което те помолих да вземеш?

— Ъ-ъ, кое ще да е то, сър? — вдигна вежди Ноби. Сърцето на Ваймс подскочи. Лицето на Ноби бе отворена книга, макар и от онези, забранявани в някои страни.

— Ноби, има моменти, когато понасям изцепките ти. Този не е от тях — уточни Ваймс. — Намери ли онова, _което ти казах да търсиш_?

Ноби го погледна в очите.

— Аз… О? О! О, да, сър — проточи той. — Аз… да… ние се впуснахме, тъй де, тъй де, тъй де, а народът търчеше навсякъде и имаше, такова, пушек… — Лицето на Ноби лъсна от пот, докато устните му мърдаха беззвучно в творческа агония — … а то, и аз храбро се сражавах, когато що да видя: едно блещукащо нещо се търкаля и го подритват насам-натам и си казах: „_Бас ловя_, че ей туй е същото блещукащо нещо, дето гос’ин Ваймс най-изрично ми каза да търся“… и ей го на, цяло-целеничко…

Той измъкна от джоба си малък, нежно присветващ куб и го поднесе напред. Ваймс бе по-бърз от краля. Ръката му се стрелна, сграбчи куба и го стисна в юмрук за част от секундата.

— Браво на теб, ефрейтор Нобс, за стриктното изпълнение на нарежданията ми — каза той и потисна гримасата си при безукорно ужасното изкозируване на Ноби.

— Убеден съм, че това е джуджешка собственост, командир Ваймс — спокойно рече кралят.

Ваймс отвори ръка с дланта нагоре. Кубът, дълъг едва няколко сантиметра, присветваше със сини и зелени светлинки. Металът приличаше на бронз, ръждясал от времето в красиви оттенъци на зеленото, синьото и кафявото. Беше истинско бижу.

„Той е крал — помисли си Ваймс. — Крал върху трон, разклатен като люлеещо се конче. И не е _благ_. Това не е работа, на която благите оцеляват дълго. Той дори има шпионин в _моята_ Стража! Нямам вяра на крале. На кого вярвам в този момент?