Тери Пратчет - Туп!

— Вярвам му, сър — вметна Ангуа. — Това е мракът, извикан като проклятие от един от миньорите, помните ли? Онзи, който нарисува символа със собствената си кръв. На заключената врата. А вие…

— Помня, че имаше една врата, която ме прободе, като я докоснах… Да не ми казваш, че _зад_ нея той… О, не…

— Бил е мъртъв, сър, сигурна съм — бързо рече Ангуа. — Не можехме да го спасим.

— Ловкоклинчи каза… — започна Ваймс, но Свитсън сигурно забеляза паниката в очите му, защото сграбчи и двете му ръце и заговори бързо и настоятелно:

— Не! Не сте го убил! Дори не сте го докосвал! Страхувахте се да не кажа, че е приложено насилие, помните ли?

— Той умря! Колко насилие се изисква за това? — изкрещя Ваймс. Гласът му отекна и всички в пещерата обърнаха глави. — Там имаше символ, нали?

— Вярно, че… създанието има склонност да… маркира присъствието си, но вие трябваше да го докоснете. А _не_ сте! Не вдигнахте ръка! Мисля, че дори да бяхте, пак щяхте да устоите! Устояхте и спечелихте! Чувате ли ме? Успокойте се. _Успокойте_ се. Той умря от страх и вина. Трябва да разберете това.

— Вина от какво?

— От какво ли не. Той бе джудже. Тази мина му понесе тежко — Грагът се обърна към Ангуа: — Сержант, бихте ли донесли на командира малко вода? В тези локви е толкова чиста, колкото и навсякъде другаде. Е, всъщност ако изберете някоя без покосено тяло.

— Това последното можеше да го спестиш — Ваймс седна на един камък. Усещаше, че трепери. — Значи съм докарал проклетото нещо тук?

— Да, командире. И то също ви е докарало според мен. Веселка казва, че ви е видяла да падате във въртопа на близо километър оттук. Дори шампион по плуване не би могъл да оцелее.

— Събудих се на един плаж…

— То ви е завело там. Плувало е с тялото ви.

— Но аз бях целият изранен!

— Е, не ви е било _приятел_, командире. Трябвал сте му цял. Не непременно в добър вид. А после… сте го разстроил, командире. Разочаровал сте го. Или може би сте го впечатлил. Кой знае! Нямаше да ударите безпомощните, разбирате ли? Устояхте. Помолих сержант Ангуа да ви повали само защото се уплаших, че при вътрешната си борба ще разкъсате сухожилията си.

— Те бяха просто уплашени старци…

— И явно изглежда, че ви е напуснало — заключи джуджето. — Чудя се защо? Историята сочи, че всеки под въздействието на Призоваващия мрак умира обезумял.

Ваймс пое водата от Ангуа. Беше зъбоболно студена и най-добрата напитка, която някога бе опитвал. И съзнанието му заработи бързо, доставяйки спешно припаси от здрав разум, както обикновено правят човешките съзнания, за да пуснат огромна котва в нормалността и да докажат, че случилото се не се е случило всъщност и че ако се е случило, то не е нищо особено.

Всичко беше мистика, ето какво беше. Е, _би могло_ да е истина, но как ще се докаже? Човек трябва да се придържа към онова, което вижда с очите си. И да не спира да си го припомня.

Да, ето това е. Какво толкова се бе случило, а? Няколко знака. Е, всичко може да прилича на каквото решиш, ако си достатъчно нахъсан, нали? Дори овца може да прилича на крава, нали? Ха!

Колкото до останалото, ами… Свитсън изглежда свестен младеж, но не си длъжен да приемаш неговото виждане за света. Същото се отнася и за Мистър Блясък. Подобен род неща могат да ошашавят човек.

Той беше нахъсан заради малкия Сам и когато видя онези проклети пазачи, _разбира се_, че им се нахвърли. Напоследък изобщо не си доспиваше. Като че всеки час носеше нов проблем. Съзнанието му играеше странни номера. Да оцелее в подземната река? Лесно. Сигурно се е държал на повърхността. Има много неща, които тялото би направило, вместо да умре.

Ето на… малко логика и мистиката става… ами праволинейна. Можеш да спреш да се чувстваш като марионетка и отново да станеш целенасочен човек.

Той остави празното канче, изправи се — целенасочено — и обяви:

— Ще ида да видя как са момчетата.

— Ще дойда с вас — бързо каза Свитсън.

— Не мисля, че се нуждая от помощ — излъга Ваймс колкото по-хладно можа.

— Сигурен съм, че _вие_ не се нуждаете — кимна джуджето. — Но капитан Гъд е поизнервен.

— Ще се поизнерви доста повече, ако не харесам онова, което видя!

— Да. Именно затова идвам с вас.

Ваймс закрачи през пещерата доста по-бързо, отколкото бе уместно за състоянието му. Грагът го следваше с подрипване на всяка втора крачка.

— Не си въобразявай, че ме познаваш, Свитсън — изръмжа Ваймс. — Не си мисли, че ми е дожаляло за онези мръсници. Недей да смяташ, че съм милозлив. Човек просто не убива безпомощни създания. Просто е така.