Тери Пратчет - Туп!

— {m xxx-large}Това! Не!! Е!!! Моята!!!! Крава!!!!!{/m}

Викът отекна в каверната и _проникна през самата скала, толкова голям беше зарядът му, че прониза самите планини, прекоси километрите… В печалния детски кът малкият Сам спря да плаче и се озърна внезапно щастлив, макар и удивен, и за изненада на отчаяната си майка каза_:

— _Каа!_

Джуджетата се отдръпнаха заднешком по склона. Върмите по тавана все така прииждаха, очертавайки нашественика на фона на зелено-белия си блясък.

— {m xxx-large}Къде е моята крава? Това моята Крава ли е?{/m} — запита той, крачейки след тях.

Всички джуджета в каверната бяха спрели работа. Във въздуха надвисна колебание. В края на краищата това беше просто един човек и въпросът в много глави се свеждаше до „какво ще предприемат?“. Все още не се бе развил до „какво ще предприема _аз_?“. Освен това къде беше кравата? Тук долу и крави ли имаше?

— {m xx-large}Вика „Иииии!“ Това е кон! Това не е моята крава!{/m}

Джуджетата се спогледаха. Къде беше конят тогава? Чухте ли някакъв кон? Кой още е тук долу?

Четиримата пазачи се бяха оттеглили до средата на каверната за съвет и нови инструкции. Там стояха няколко дълбинници, скупчени в трескав разговор и надзъртащи към приближаващия мъж.

Пулсиращото съзнание на Ваймс добави към тях пухкави зайчета и квакащи патенца…

Той отново се бе свлякъл на колене и плачеше, забил поглед в земята.

Шестима забулени тъмни стражи се отделиха от групата. Единия държеше пред себе си пламъкохвъргачка и внимателно пристъпваше към фигурата. Малкото пламъче на края му беше най-яркото нещо в пещерата.

Фигурата вдигна очи, просветващи от червеното отражение, и изръмжа:

— {m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

След което хвърли брадвата със засилка право към пазача. Тя уцели оръжието, което експлодира.

— {m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}

— _Хп!! — каза малкият Сам, докато майка му го гушкаше, вперила празен поглед в стената._

Горящият нефт бликна в тъмнината като фонтан. Част от него пръсна по ръката на Ваймс. Той го шляпна. Имаше болка, силна болка, но я възприемаше така, както и съществуването на луната. Беше там, но далеч-далеч и не го касаеше особено.

— {m x-large}Това не е моята крава!{/m} — заяви той, изправяйки се на крака.

Закрачи напред през горящия нефт в червено обагрения дим и покрай джуджетата, отчаяно въргалящи се по земята да изгасят пламъците. Изглежда търсеше нещо.

Двама пазачи се метнаха към него. Сякаш без да ги забелязва, Ваймс се наведе и завъртя меча в кръг. Малко агънце се залюшка пред очите му.

Едно джудже с по-голямо присъствие на духа бе докопало арбалет и вече се прицелваше в него, когато се наложи да предпази главата си от спусналият се поток от прилепи. Отново вдигна арбалета, озърна се при шума, наподобяващ шляпване на две мръвки, и бе сграбчено и захвърлено през пещерата от гола жена. Шокиран миньор замахна с брадвата си към ухиленото момиче, но то изчезна в облак прилепи.

Вече се носеха много крясъци. Ваймс не им обърна внимание. Джуджета се щураха през дима. Той просто ги отхвърляше със замах. Беше намерил онова, което търсеше.

— {m x-large}{/m}Това моята крава ли е? Вика „Мууууу!“{/m}

Вдигайки паднала брадва, Ваймс се затича.

— {m x-large}Да! Това е моята крава!{/m}

Граговете бяха зад пръстен от пазачи, свити в панически куп, но очите на Ваймс горяха и от щита му струяха пламъци. Едно джудже, което държеше пламъкохвъргачка, я пусна на земята и побягна.

— {m x-large}Уррраа, уррраа, денят е чудесен, защото намерих моята крава!{/m}

… и може би това, както казваха по-късно, реши изхода. Няма защита срещу разярен воин. Бяха се заклели да се бият до смърт, но не до _такава_ смърт. Най-бавните четирима пазачи паднаха под брадвата и меча, а останалите се пръснаха на всички страни.

И ето че Ваймс застана пред свитите стари джуджета, вдигнал оръжия над главата си…

И замря, олюлявайки се като статуя…

>

_Вечна нощ. А в нея — град, призрачен и реален само донякъде. Създанието се сви в просеката под надигащата се мъгла. Това не можеше да се случва!_

_И все пак се случваше. Улиците се бяха изпълнили с… неща. Животни! Птици! Променящи формата си! Пискащи и вряскащи! И на всичкото отгоре, извисяващо се над покривите, едно агънце бавно се клатеше напред-назад, трополейки по калдъръма…_

_А после с трясък се бяха спуснали решетките и създанието бе отхвърлено назад._

_Но беше толкова близо! Беше спасило съществото, проникваше, овладяваше го… а сега това…_