Тери Пратчет - Туп!

Ваймс пусна протестиращата кутия върху гърдите си и се взря в бледите звезди.

— Тря’ чета на малкия Сам — смотолеви той и затвори очи. Те се отвориха рязко. — Трябва да чета на малкия Сам!

Звездите се движеха. Това не беше небето! Как можеше да е небето? Това беше проклета пещера, нали така?

Той се претърколи и скочи на крака с едно движение. Звездите бяха станали повече и осейваха и стените. Върмите се движеха с цел. По тавана се стичаше блестящ поток.

Макар и с леко примигване, проблясъците се връщаха в главата на Ваймс. Той надникна в онова, което вече не бе чернота, а само сумрак и сумракът бе като зазоряване след отстъпващия мрак.

— Трябва да чета на малкия Сам… — прошепна той на пространството от гигантски сталактити и сталагмити, блещукащи от капките вода — … да чета на малкия Сам…

С препъване и хлъзгане в плитките локви, образували се на места по белия пясък, Ваймс последва светлинките.

>

Прекосявайки хола, Сибил се опита да не гледа разтревожените лица на домакина и домакинята си. Минутната стрелка на старинния часовник бе почти на 12 и трептеше.

Тя рязко отвори входната врата. Там нямаше никакъв Сам, а по пътя не галопираше никой.

Часовникът започна да бие. Тя дочу някой тихо да застава до нея.

— Искате ли аз да почета на младежа, мадам? — предложи Уиликинс. — Може би мъжки тембър ще…

— Не, аз ще се кача — тихо отвърна Сибил. — Ти чакай тук съпруга ми. Той няма да се забави много.

— Да, мадам.

— Сигурно ще е доста запъхтян.

— Незабавно ще го изпратя горе, мадам.

— Да знаеш, _ще_ дойде!

— Да, мадам.

— _През стени ще мине!_

Сибил тръгна нагоре по стълбите, а часовникът отброи шест часа. Часовникът _не е_ верен. Разбира се, че не е!

Малкият Сам бе сложен в стария детски кът на къщата — доста печално място в сиво-кафяви оттенъци. Имаше наистина стряскащ люлеещ се кон, целият зъби и безумни стъклени очи.

Момченцето стоеше изправено в креватчето си. На личицето му грееше усмивка, но избледня в учудване, когато Сибил придърпа един стол и седна до него.

— Тати помоли мама да ти почете днес, Сам — обяви тя жизнерадостно. — Колко ли ще е забавно!

Сърцето й не се сви. Не можеше. Вече бе толкова свито, колкото изобщо можеше да бъде едно сърце. Но се навря по-навътре и заскимтя, докато момченцето се вторачи в нея, във вратата, пак в нея, и накрая извърна глава и заплака.

>

Ваймс, полунакуцвайки и полутичайки, се препъна и падна в плитко езерце. Откри, че се е препънал в джудже. Мъртво. Много мъртво. Всъщност толкова мъртво, че капещата вода бе изградила малък сталактит върху него, а слой млечнобял варовик го бе циментирал за камъка, на който бе облегнато.

— Трябва да чета на малкия Сам — честно призна Ваймс на сенчестия шлем.

Малко по-нататък на пясъка лежеше бойна джуджешка брадва. Онова в главата на Ваймс не беше точно свързана мисъл, но доловил слаби звуци напред, древен като мисълта инстинкт реши, че няма такова нещо като излишно хладно оръжие.

Той я взе. Покрита бе със съвсем тънък слой ръжда. По пода на пещерата имаше и други издатини и гърбици, които — сега като се загледа — може би също бяха…

Няма време! Трябва да чете!

В края на пещерата земята се издигаше и стичащата се вода я бе направила коварна. Пречеше му, хлъзгаше го надолу, но брадвата помогна. Проблемите се натрупаха един по един! Да качи баира! Да чете книгата! И в този момент започна плачът. Плачът на неговият син. Изпълни съзнанието му.

_Ще горят…_

Пред мисления му взор заплува стълба, безкрайно издигаща се в тъмнината нагоре. Плачът идваше оттам.

Краката се плъзгаха. Брадвата се заби във варовика. Ридаейки и ругаейки, хлъзгащ се на всяка крачка, Ваймс си проправи път до върха на ската.

Нова, огромна каверна се откри пред него. Беше пълна с джуджета. Изглеждаше като мина.

Четири от тях бяха само на няколко крачки от Ваймс, чието съзнание бе пълно с люлеещи се агънца. Те се втрещиха в това внезапно, кърваво, олюляващо се видение, което отнесено размахваше меч в едната ръка и брадва в другата.

И те имаха брадви. Но видението ги погледна страшно и запита:

— {m x-large}Къде е… моята… крава?{/m}

Те се отдръпнаха.

— {m x-large}Това моята крава ли е?{/m} — настоя създанието, пристъпвайки несигурно напред. Поклати тъжно глава.

— {m xx-large}Вика „Беее!“{/m} — изплака то. — {m xx-large}Това е… овца…{/m}

То падна на колене, стисна зъби и обърна лице нагоре като човек, изтормозен отвъд пределите на разсъдъка, и призовавайки боговете на съдбите и стихиите, извика: