Тери Пратчет - Туп!

Той се заспуска по въжето. Имаше възел на всеки две стъпки. Въздухът бе ледено студен след жегата на долината. Фини пръски долитаха отдолу.

_Имаше_ тунел, доста над дъното. Почти бе сигурен и че вижда светлина в далечината. Е, не беше глупак. Трябваше да…

_Пусни се…_

Ръцете му отпуснаха захвата си. Дори не му остана време да изругае, преди водата да го погълне.

>

Ваймс отвори очи. След време, бавно движейки ръка заради болката, той откри лицето си и провери дали клепачите му действително бяха отворени.

Кои части от тялото му не боляха? Той провери. Не, явно никои. Ребрата му поддържаха рефрена на болката, а коленете, лактите и главата му допринасяха с трели и арпеджио. Накъдето и да помръднеше, за да облекчи болката, тя се прехвърляше от едно място на друго. Главата му бумтеше, сякаш някой удряше с чук по тъпанчетата му.

Той простена и изкашля вода.

Лежеше върху зърнест пясък. Чуваше шуртенето на водата някъде наблизо, но пясъкът под тялото му бе леко влажен. А това не изглеждаше редно.

Рискува да се обърне на една страна — процесът изтръгна значително количество стонове.

Спомняше си ледената вода. И дума не можеше да става за плуване. Единственото, което успя да направи, бе да се свие на топка, докато водата го подмяташе, остъргваше и удряше из моникса на Куумската долина. Сигурен бе, че в един момент мина през подземен водопад, но успя да поеме въздух, преди да бъде завлечен. После го обгърна дълбочина и налягане и животът му почна да се превърта пред очите му. Последната му мисъл бе „Моля ви, моля, нека пропуснем оная част с Дроздина Шибина“…

А сега лежеше тук на невидим плаж, изцяло извън водата. Но тук със сигурност нямаше приливи!

Значи имаше някой нейде в тъмнината, който го наблюдаваше. Това е. Извлекли са го и сега наблюдават…

Отново отвори очи. Малко от болката бе преминала, оставяйки за отплата вдървяване. Имаше чувството, че е минало време. Тъмнината го притискаше от всички страни, дебела като кадифе.

Той се завъртя с пъшкане и този път успя да застане на четири крака.

— Кой е там? — изфъфли и много внимателно се изправи на крака.

Изправеното положение изглежда намести предавките на мозъка му.

— Има ли някой? — Мракът погълна звука. Все пак какво щеше да направи, ако нещо бе отвърнало „Да!“?

Той изтегли меча си и го насочи напред, затътряйки се напосоки. След няколко крачки мечът издрънча в скала.

— Кибрит! — измърмори той. — Имам кибрит!

Напипа вързопчето и с треперещи пръсти бавно извади една клечка. Изчегърта восъка с нокът и я драсна в скалата.

Пламъкът преряза очите му. Бързо, гледай! Течаща вода, гладък пясък, следи от ръце и крака, излизащи от водата, само един чифт? Да. Стените изглеждаха сухи, малка пещера, ей там тъмница, изход…

Ваймс закуцука към кръглия отвор колкото може по-бързо, докато клечката пращеше и съскаше в ръката му.

Тук имаше по-голяма пещера, толкова голяма, че чернотата в нея сякаш изсмукваше цялата светлина на пламъчето, което опари пръстите му и угасна.

Тежкият мрак отново се спусна като завеса и той разбра какво имат предвид джуджетата. Това не беше тъмнината на навес, мазе или дори на плитката им мина. Тук бе дълбоко под земята и тежестта на целия този мрак го смазваше.

Тук-там капчици вода падаха с „пльок“ в невидими локви.

Ваймс се влачеше напред. Усещаше, че кърви. _Не_ знаеше защо върви, но знаеше, че трябва.

Може би щеше да открие лъч светлина. Може би щеше да открие дънер, завлечен дотук, и да изплува с него навън. Нямаше да умре, не и тук в мрака, далеч от дома си.

Капчуците в кухината ставаха все повече. Доста от тях се стичаха във врата му и навсякъде около него се чуваше пльок-пльок. Ха, да ти капе вода във врата и да шепнат странни шумове в сенките… е, по това се разбира дали ставаш за ченге, нали? Само дето тук нямаше сенки. Нямаше достатъчно светлина.

Може би онова проклето джудже бе минало оттук. Но _беше_ намерило изход. Може да е знаело пътя, може да е имало въже, може да е било младо и силно… както и да се е измъкнало, полуживо, скрило е съкровището, а после се е смъкнало до долината, на път към гроба си. Ето как си отиваха людете. Той си спомни госпожа Олдсбъртън, която полудя след смъртта на детето си и почна да бърше всичко в къщата, всяка чаша, стена, таван и лъжица, без да вижда никого и да чува нищо, просто работеше по цял ден и цяла нощ. Когато нещо в главата ти прещрака, си намираш занимание, каквото й да е, за да спреш да мислиш.