Тери Пратчет - Туп!

— Но това… това не е човек! Това е орангутан, Pongo pongo , местен вид от Бханг Бхангдук и близките острови!

— Уук! — каза Библиотекаря, потупвайки Е. И. Песимал по главата, и му подаде обелка от банан.

— Браво, Е. И.! — възкликна Ваймс. — Малцина го проумяват!

И Ваймс отново повлече инспектора през тълпата подгизнали въоръжени мъже, представяйки го наляво и надясно. После го сбута в един ъгъл и под слабите му несвързани протести навлече ризницата през главата му.

— Стойте близо зад мен, господин Песимал — изръмжа той, когато човекът се опита да помръдне. — Там може да стане опасничко. Троловете са на стъргалото, а джуджетата на площада. И едните, и другите се наливат с доста кураж за добър въргал. А ние ще се опнем в Чама, точно между тях, тънката кафява линия, ха-ха. Джуджетата предпочитат бойни брадви, а троловете си падат по бухалки. Нашето оръжие при първа необходимост ще са палките ни, а в крайна — краката ни. Сиреч, ще търчим като бесни.

— Но, но… нали имате _мечове_! — заекна Е. И. Песимал.

— _Имаме_ мечове, и.д. стражник. Да, това е факт, но ръгането на граждани е стражарска бруталност, а ние не целим това сега, нали? Хайде да тръгваме, не бих искал да изпуснете _нищо_.

Той отново го натири към улицата в потока стражи, отправили се към Чама. Освен тях не се мяркаше жива душа. Жителите на Анкх-Морпорк придобиваха инстинкт за домошарство, когато навън се разнасяха прекалено много бойни брадви и покрити с шипове бухалки.

Чама беше просто една доста широка улица, планирана навремето за церемониални шествия, а понастоящем остатък от дните, когато градът е имал с какво да се церемони. Сега бе изпълнена с ръмящ дъждец, който не правеше кой знае колко повече от това да намокри настилката и да отрази светлината на огньовете около барикадите.

Барикадите… е, така се водеха в инвентара на Стражата. Ха! Дървените дъски, боядисани на черни и жълти ивици и закрепени на подпорки, не бяха _барикади_, не и за онези, заставали зад истински барикади, направени от всякакви боклуци и покъщнина, и бъчви, и страх, и свиващо стомаха предизвикателство. Не, това простичко приспособление беше материалният символ на една идея. Беше линия в пясъка. Казваше: „Дотук и ни крачка повече.“ И още: „Тук стои законът. Прекрачи тази линия и си _престъпил_ закона. Прекрачи тази линия с масивната си брадва и огромния си боздуган и тежката си, _претежка_ назъбена бухалка, и ние малцината, малцината избраници, които седим тук с дървените си палки, ние ще… ние ще… ами по-добре _не_ прекрачвай линията, ясно?“

Жълто-черният сервитут на Закона беше широк около три-четири метра, осигурявайки достатъчно простор за два реда стражи, застанали гърбом един към друг с поглед напред.

Ваймс завлече господин Песимал в средата на Чама и го пусна между редиците.

— Някакви въпроси? — запита той, докато позакъснелите попълнения се сбутваха край тях да заемат позиции.

Дребничкият човек се взря в далечината към стъргалото, където троловете бяха напалили голям огън, след което се обърна на другата страна, към площада, където джуджетата бяха напалили _няколко_ огъня. Долиташе екот на песни.

— О, да, първо ще ни попеят. На този етап следва да се поразпалят, разбирате ли — додаде Ваймс услужливо. — Песни за герои, за велики победи, за усмъртяване на враговете и пиене от топлите им черепи, такива неща.

— И после, ъ-ъ, ще ни нападнат? — промълви Е. И. Песимал.

— Е, не конкретно — призна Ваймс. — Ще се опитат да нападнат другата банда, а ние ще сме им на пътя.

— Може би ще ни заобиколят? — с надежда попита Е. И. Песимал.

— Съмнявам се. Няма да са в настроение за заобикалки. Ще действат простичко. Напред и с цяло гърло, това е начинът.

— А, ето го университета! — възкликна Е. И. Песимал, сякаш за пръв път виждаше Невидимия университет. — Магьосниците сигурно биха могли…

— … да изтръгнат с магия оръжията от ръцете им, по възможност оставяйки им всичките пръсти? Да ги запратят с магия в килиите? Да ги превърнат в порове? А после какво, господин Песимал? — Ваймс запали цигара, затулвайки клечката в шепа, при което лицето му за кратко се освети. — Да последваме ли пътя на магията? Да размахаме пръчки, а, за да видим кой е виновен и за какво? Вълшебниците са добри? Невинните няма от какво да се страхуват, така ли? Не бих заложил петак на това, господин Песимал. Магията е някак жива, някак лукава. Точно си мисли човек, че я е хванал за гърлото, и тя го захапва за задника. Никаква магия в моята Стража, господин Песимал. Ние ползваме доброто старомодно стражарство.