Тери Пратчет - Туп!

— Но те са _страшно_ много, командире.

— Към хиляда общо, предполагам — равно рече Ваймс. — Плюс кой знае още колко, които ще налетят, ако изгубим контрол. В момента са само лудите глави и бандите.

— Н-но не може ли просто, ъ-ъ, да ги оставим да се оправят?

— _Не_, господин Песимал, защото това ще бъде, както в Стражата му казваме, „пълен и поголовен проклет хаос“ и той няма да спре, а ще се разрасне много бързо. Трябва да го спрем веднага, така че…

Откъм стъргалото се разнесе думкане. Кънтежът беше достатъчно силен, за да отекне от сградите.

— Какво беше това? — Е. И. Песимал притеснено се заозърта.

— О, това се очакваше — проточи Ваймс.

Песимал се поотпусна леко.

— Очакваше се?

— Да, това е _гаханка_, бойният сигнал на троловете — кимна Ваймс. — Казват, че до десет минути, щом го чуеш, си мъртъв.

Зад Песимал Детритус се ухили, а светлината на факлите превърна диамантените му зъби в рубини.

— Наистина ли?

— Не бих казал — отвърна Ваймс. — А сега моля да ме извините за малко, и.д. стражник Песимал. Ще ви оставя в добрите ръце на сержант Детритус, докато поговоря с хората си. Да ги вкарам във форма и прочее.

Той бързо се отдалечи. Каза си, че не би трябвало да причинява това на инспектора, който бе просто един чиновник на грешното място и сигурно не беше лош човек. Проблемът беше, че троловете горе на стъргалото сигурно не бяха лоши тролове, а и джуджетата долу на площада сигурно не бяха лоши джуджета. Това не пречеше да те убият.

Тролският сигнал кънтеше из града, когато Ваймс стигна до Фред Колън.

— Гледам, че ни спретват старата гаханка, гос’ин Ваймс — посрещна го сержантът с нервна жизнерадост.

— Ъхъ. Май ще атакуват доста скоро. — Ваймс разтърка очи, опитвайки се да различи фигурите около далечния блясък. Троловете не нападаха скорострелно, но когато нападаха, все едно че прииждаше стена. Вероятно нямаше да е достатъчно да изпъне ръка и да кресне „Спри!“ с твърд, авторитетен тон.

— За _друга_ барикада ли си мислите, сър? — подметна Фред.

— Ммм? — Ваймс отхвърли от съзнанието си сцената, в която го размазват по улицата.

— Барикади, сър — подсказа Колън. — Преди трийсетина години…

Ваймс кимна кратко. О, да, спомняше си Славната Революция. Всъщност не беше съвсем революция и беше славна само ако преждевременната смърт се счита за такава. Там също бяха умрели хора заради други хора, които — с изключение на един-двама — сигурно не бяха лоши…

— Да — въздъхна той, — а сякаш беше вчера.

„Всеки ден изглежда сякаш беше вчера“ — додаде наум.

— Помните ли сержант Кийл? Той направи няколко трика оная нощ! — Гласът на сержант Колън, подобно на Е. И. Песимал, звучеше странно обнадеждено.

Ваймс кимна.

— Предполагам, че нямате един-два коза в ръката си, сър? — продължи Фред, вече със съвсем гола и безсрамна надежда.

— Познаваш ме, Фред, все гледам да се уча — неопределено рече Ваймс и продължи нататък, кимайки на стражите, които познаваше, потупвайки другите по гърба и опитвайки се да не срещне ничий поглед. Всяко лице бе по някакъв начин отражение на лицето на Фред Колън. Той практически виждаше мислите им, докато тътенът от петстотин бухалки, думкани в синхрон по камъните, блъскаше по тъпанчетата им като чук.

_Измислили сте го, нали, господин Ваймс? Няма да бъдем сплескани тук като мръвка в сандвич, нали? Това е номер, а? Номер е, нали? Сър?_

„Надявам се, че е — помисли си Ваймс. — Но тъй или иначе, Стражата трябва да е тук. Това си е проклетата истина.“

Нещо се бе променило в ритъма на _гаханката_. Човек наистина трябваше да се заслуша, но някои от бухалките удряха земята с леко избързване или изоставане от ритъма. _Аха!_

Той доближи Веселка и Керът, които се взираха в далечните огньове на джуджетата.

— Според нас може и да има резултат, сър — сподели Керът.

— Адски се надявам да е така! Какво става с джуджетата?

— Пеенето понамаля, сър — докладва Веселка.

— Радвам се да го чуя!

— Макар че _бихме_ могли да се справим, нали, сър? — обади се Керът. — С го`лемските стражи на наша страна. Ако се стигне дотам.

„Разбира се, че не бихме могли — суфлира умът на Ваймс, — не и ако са твърдо решени. Онова, което _бихме_ могли да направим, е да умрем геройски. Виждал съм хора да умират геройски. В това няма бъдеще.“

— Не искам да се стига дотам, капитане… — Ваймс млъкна. Сред сенките бе помръднала една по-плътна сянка.

— Каква е паролата? — избълва той.

Сенчестата фигура, обвита в наметало и закачулена до брадичката, се поколеба.