Тери Пратчет - Туп!

— Паролата? Ижвинете, имах я жапишана някъде…

— Добре, Игор, хайде идвай — въздъхна Керът.

— Как пожнахте, че шъм аж, шър? — удиви се Игор, провирайки се под барикадата.

— По афтършейва ти — каза Ваймс, смигайки на капитана. — Е, как мина?

— Шъвшем както кажахте, шър — докладва Игор, сваляйки качулката си. — Шлучайно, шър, ше прештарах шъш шкалотръша и братовчед ми Игор оштана наближо да подаде едно рамо. В шлучай че штане някой дребен иншидент, шър…

— Благодаря, че си помислил за това, Игор — каза Ваймс, като че ли Игорите изобщо мислеха за нещо друго. — Надявам се, че няма да се наложи.

Той огледа Чама. Дъждът се засили. Поне веднъж приятелят на ченгетата се бе появил, когато наистина им трябваше. Дъждът имаше свойството да охлажда бойния ентусиазъм.

— Някой да е виждал Ноби? — попита той.

Глас от сенките отвърна:

— Тук, господин Ваймс! Вися от пет минути!

— Защо не се обади тогава?

— Не можах да си спомня паролата, сър! Мислех да изчакам Игор да я каже!

— О, хайде идвай! Стана ли?

— По-добре, отколкото си представяхме, сър! — ухили се Ноби под подгизналата си наметка.

Ваймс се обърна назад.

— Добре, момчета, значи това е _то_. Керът и Веселка, тръгвате към джуджетата, аз и Детритус поемаме троловете. Знаете си урока. Редиците да напредват бавно и без насочени оръжия. Повтарям, _без_ насочени оръжия, докато не стане въпрос на живот или смърт. Нека го направим като ченгета, ясно? Тръгвате при сигнал!

Той тръгна бързо по линията на барикадите със скоростта, с която възбудата се разнесе по стражевите редици. Детритус стоически чакаше. При връщането на Ваймс тежко пое дъх и докладва:

— Бухалките почти спреха, сър.

— Чух, сержант. — Ваймс свали промазаното си кожено наметало и го окачи на барикадата. Ръцете му трябваше да са свободни.

— Между другото, как мина при Криволичещия сокак? — запита той, разкършвайки тяло.

— О, бая добре, сър — щастливо отвърна Детритус. — Шест алхимика и двайсет кила пресен ситнеж. Влезохме, излезохме, бързо и гладко, ‘сички са наврени в пандиза.

— Така и неразбрали какво ги е треснало, а? — подхвърли Ваймс.

Детритус изглежда се пообиди.

— А, не, сър. Гледах да разберат, че аз съм ги треснал.

И тогава Ваймс забеляза господин Песимал. Стоеше все така там, където го беше оставил, лицето му — бледо петно сред сенките. Е, стига с тази игра. Може би дребният идиот е понаучил нещичко, стоейки тук под дъжда в очакване да бъде приклещен между две бесуващи тълпи. Може би е имал време да се замисли какво е да прекарваш живота си в низ от подобни моменти. Малко е по-трудно, отколкото да преместваш бумагите, а?

— На ваше място щях да чакам тук, господин Песимал — каза той колкото успя по-меко. — Предстоящото може да е малко грубичко на моменти.

— Не, командире — отвърна Е. И. Песимал, вдигайки очи.

— Моля?

— Слушах внимателно всяка дума и възнамерявам да се изправя пред врага, командире — избълва Е. И. Песимал.

— Е, вижте какво, господин Песи… ъ-ъ, вижте какво, Е. И. — започна Ваймс, слагайки ръка на рамото на дребосъка. Замръзна. Е. И. Песимал трепереше толкова силно, че ризницата му леко подрънкваше. Ваймс се насили да продължи: — Вижте, идете си у дома, а? Не ви е тук мястото! — Той потупа рамото няколко пъти, съвсем смутен.

— Командир Ваймс! — рязко изрече инспекторът.

— Ъ-ъ, да?

Е. И. Песимал обърна към Ваймс лице, по-мокро, отколкото се полагаше от дъжда.

— Аз съм и.д. стражник, нали така?

— Е, да, знам, че го _казах_, но не очаквах да го приемете _насериозно_…

— Аз съм сериозен човек, командир Ваймс. И няма място, на което бих бил сега, освен тук! — заяви и.д. стражник Песимал, а зъбите му тракаха. — И няма време, в което бих бил тук, освен сега! Така че да го _направим_, а?

Ваймс погледна Детритус, който сви масивните си рамене. Нещо се случваше тук, в ума на дребосъка, чийто гръб сигурно можеше да счупи с една ръка.

— Е, добре, щом казвате — безнадеждно смънка той. — Чу инспектора, сержант Детритус. Така че да го _направим_, а?

Тролът кимна и обърна лице към далечния тролски лагер. Сви ръце на фуния и изрева ред тролски думи, които отскочиха от сградите.

— Нещо, което по възможност всички да разберем? — предложи Ваймс, когато ехото поутихна.

Е. И. Песимал пристъпи напред, поемайки дълбоко дъх.

— _Давайте, ако се мислите за достатъчно корави_ — изкрещя диво.

Ваймс се прокашля.

— Благодаря, господин Песимал — безсилно рече той. — Предполагам, че ще свърши работа.