Тери Пратчет - Туп!

>

Луната беше някъде зад облаците, но на Ангуа не й се налагаше да я вижда. Керът веднъж й подари специален часовник за рождения ден. Представляваше малка луна, която се въртеше от бялата към черната страна на всеки двайсет и осем дни. Сигурно му бе струвал куп пари и Ангуа сега го носеше на врата си — единственият атрибут от облеклото, който можеше да носи непрекъснато. Не й даде сърце да му каже, че не се нуждае от това. Организмът й просто _знае_ какво се случва.

Точно сега й бе трудно да разсъждава за нещо друго, понеже мислеше с носа си. Това беше проблемът с вълчите периоди — носът поемаше командването.

В момента Ангуа претърсваше пресечките около Петмезената улица, извиваща се като спирала от входа на джуджешката мина. Тя се промъкваше напред в свят от цветове, миризмите се наслагваха една върху друга, разсейваха се или се насищаха. Носът е и единственият орган, който може да вижда назад във времето.

Вече бе минала през насипището. Там се усещаше миризма на трол. Беше се измъкнал оттам, но нямаше смисъл да следва толкова изстинала следа. Напоследък стотици улични тролове носеха лишеи и черепи. Но противният мазен мирис, ето той не излизаше от главата й. Малките дяволчета сигурно имаха резервни входове, нали? А въздухът в мината не биваше да е застоял, нали? Значи някаква следа от онова земно масло ще си намери път навън заедно с въздуха. Сигурно нямаше да е силна, но и не беше необходимо. Всичко, което й трябваше, бе следа. Това щеше да е повече от достатъчно.

Докато лазеше из пресечките и прескачаше оградите на среднощните дворове, държеше в зъбите си малкото вързопче — приятел на всеки здравомислещ върколак, в смисъл на същество, което помни, че дрехите не ходят самички след него. Вързопчето съдържаше лека копринена рокля и голяма бутилка освежител за уста, който според Ангуа бе най-великото изобретение за последните сто години.

Тя откри, каквото търсеше, зад Бродуей. Открояваше се на фона на познатите органични миризми на града като тънка черна панделка от мирис, който бе оставил зигзагообразна следа, разтеглена от повеите на вятъра и преминаващите каруци.

Запристъпя по-внимателно. Районът не беше като Петмезената улица — тук живееха хора с пари, които често харчеха за големи кучета и табели „Несъответстващ отговор“ пред входовете си. Докато се прокрадваше край тях, чуваше подрънкване на вериги и откъслечен вой. Мразеше да я нападат големи злобни кучета. Винаги ставаше мазало, а освежителят за уста не беше чак толкова силен.

Вонящата нишка се виеше над оградата на Емпиричния полумесец, един от най-великите архитектурни полускъпоценни градски бисери. Винаги бе трудно да се намерят хора, склонни да живеят там, въпреки общо взето, желания характер на района. Наемателите рядко оставаха повече от няколко месеца, преди да се изнесат набързо, понякога изоставяйки цялото си имущество.*

[* Емпиричният полумесец беше точно след Парковата алея, в район, който като цяло се славеше с високи наеми. Те щяха да са още по-високи, ако не беше трайното наличие на самия Емпиричен полумесец, който въпреки всички усилия на Анкх-морпоркското общество за опазване на историческите обекти все още не бе сринат до основи.

Всичко това се дължеше на факта, че бе построен от Бергхолт Стътли Джонсън, по-известен като Скапания Тъпанар Джонсън — човек, комбинирал в едно крехко тяло такъв ентусиазъм, самоизмама и _креативна_ липса на талант, че бе в много отношения един от великите архитектурни герои. Само Скапания Тъпанар Джонсън би могъл да измисли 33-сантиметров фут и триъгълник с три прави ъгъла. Само Скапания Тъпанар Джонсън би могъл да усуче нормалната материя през измерения, в които не се предполагаше да навлиза. И само Скапания Тъпанар Джонсън би могъл да направи всичко това _случайно_.

За Емпиричния полумесец бе отговорен оригиналният му мултимерен подход към геометрията. Отвън бе терасиран полумесец, изграден от камък с цвят на мед, с нормалните за периода мотиви и тук-таме колона или херувимче. Отвътре, входната врата на №1 водеше към задната спалня на №15, приземният прозорец на №3 откриваше гледка, присъща за втория етаж на №9, а димът от кухненското огнище на №2 излизаше от комина на №19.]

Тя безшумно и грациозно се прехвърли през оградата и се приземи на четири лапи върху нещо, което някога е било опесъчена алея. Жителите в Полумесеца рядко се занимаваха с градинарство, понеже дори да засадяха луковички, никога не бе сигурно в чия градина ще изникнат.