Тери Пратчет - Туп!

— Мисля, че трябва да се изнасяме оттук веднага — каза Сали, отдръпвайки се. — Знаеш ли какво значи този символ?

— Знам само, че е руднически символ. А _ти_ знаеш ли какво значи?

— Не, но знам, че е един от _наистина_ лошите. Не е добре, че го виждаме тук. Какво правиш с това тяло? — Сали се отдръпна още по-назад.

— Опитвам се да разбера кой е бил — промърмори Ангуа, претърсвайки дрехите на джуджето. — Това е едно от нещата, които правим в Стражата. Не стоим да се тюхкаме за рисунки по стените. Какъв е проблемът?

— В момента ли? — Сали потръпна. — Малко… кърви.

— Щом като аз мога да издържа, значи и ти можеш. На тази служба често се сблъскваш с кръв. Не се опитвай да я пиеш, това е съветът ми — подхвърли Ангуа, все още тършувайки. — О… има руническа верижка. И — тя издърпа ръка от елека на мъртвото джудже — не мога да го различа добре, но надушвам мастило, така че може и да е писмо. Добре. Да се махаме оттук. — Обърна се към Сали. — Чу ли ме?

— Знакът е написан от умиращ — промълви Сали, все така на разстояние.

— Е, и?

— Сигурно е проклятие.

— И какво? Не сме го убили ние — тросна се Ангуа, изправяйки се с известно усилие.

Загледаха се в течната кал, вече стигаща до коленете им.

— Мислиш ли, че му пука? — реалистично отбеляза Сали.

— Не, но мисля, че може да има друг изход през последната отбивка, която подминахме — измърмори Ангуа, взирайки се в тунела. Посочи с ръка. Дезертирайки със сляпа решителност, редица върми прекосяваха разкапващия се таван с почти същата скорост, с която калта се стичаше надолу. Насочваха се към страничния тунел в блещукаща нишка. Сали сви рамене:

— Струва си да опитаме, а?

Затичаха, а звукът от шляпането им скоро замря. Калта бавно се надигна, клокочейки в мрака. Редицата върми постепенно се изгуби нагоре. Очертаващите символа върми обаче останаха, понеже за такова пиршество си струва да умреш. Светлинките им угасваха една по една.

Подземният мрак помилва символа, който пламна в червено и угасна.

Възцари се чернота.

>

_На този ден през 1802 г. художникът Методий Мискинин се опита да навре чудото под купчина стари торби, за да не събуди Пилето, и довърши последния трол, използвайки най-тънката си четка, за да нарисува клепачите._

>

Беше пет сутринта. От небето ръсеше дъжд, не много силен, но с тихо упорство.

Бялата пепел от огньовете на площад „Сатор“ и на Площада на натрошените луни просъскваше, от време на време хвърляйки оранжева искра, която лумваше с кратко изпращяване.

Наоколо се навърташе семейство гнолове, всеки теглеше каручка. Неколцина стражи не ги изпускаха от очи. Гноловете не придиряха какво събират, стига да не се съпротивява, но и за тези случаи се носеха слухове. Въпреки това ги търпяха. Нищо не разчиства по-добре от гноловете.

Сам Ваймс примига от болката в гръдния си кош. Пустият му късмет! Две ранени ченгета в цялата проклета акция и той да е един от тях? Игор се постара, но счупените ребра си бяха счупени ребра и щеше да мине седмица или две, преди да подейства подозрителното зелено мазило.

И все пак при мисълта за цялата история го сгряваше приятна топлинка. _Бяха_ ползвали доброто старомодно стражарство и тъй като старомодните стражари са неизменно малобройни, той приложи добрата старомодна стражарска методика по лукавство, коварство и всяко проклето подръчно оръжие.

Едва ли можеше да се нарече битка. Джуджетата бяха най-вече седнали и пееха тъжни песни, защото падаха при опит да се изправят; или бяха направили опит да станат и сега лежаха и хъркаха. Троловете от своя страна бяха предимно изправени, но се прекатурваха при побутване. Един-двама с малко по-ясни глави от другите бяха дали тромав и смешен отпор, но бяха поразени от най-старомодния стражарски метод — добре подложения крак. Е, повечето от тях. Ваймс се намести да облекчи болката в хълбока си. Трябваше да забележи онзи трол.

Но всичко е добре, когато свършва добре, нали? Нямаше убити и просто за да сложи черешката на сутрешния сладкиш, държеше в ръка ранното издание на Вестника, чиято главна статия осъждаше вилнеещите из града банди и питаше дали Стражата е „в състояние“ да прочисти улиците.

_Ами да, според мен сме, надут пуяк такъв!_ Ваймс драсна клечка кибрит в постамента до себе си и запали цигара в чест на малкия, но мрачно удовлетворителен триумф. Ей богу, как се нуждаеха от него! Стражата бе нанесла погром на цялата проклета история с Куумската долина и момчетата си заслужаваха да получат в замяна нещо, с което да се гордеят. В края на краищата определено имаше Резултат…