Тери Пратчет - Туп!

Ангуа й хвърли Поглед.

— Знаеш ли, на твое място не бих споделяла за този специален талант.

— Съжалявам, сержант.

— Не е от нещата, които хората се радват да чуят — продължи Ангуа. — Имам предвид, че лично аз без проблем бих могла да строша нечий череп с челюстите си, но не обикалям да го разправям на всички.

— Ще си взема бележка, сержант — отвърна Сали с хрисим вид, твърде вероятно престорен.

— Добре. А сега… на какво приличаме? Блатни чудовища?

— Да, сержант. Косата ти изглежда ужасно. Точно като голяма купчина зелена слуз.

— Зелена?

— Да, опасявам се.

— А аварийният ми тоалет е някъде там долу — въздъхна Ангуа. — При това се е съмнало. Ти можеш ли да… станеш на прилепи сега?

— През деня? Да се разпарчетосам на сто и петдесет дезориентирани части? Не! Но ти можеш да се измъкнеш като вълк, нали?

— Бих предпочела да не бъда изникващо от пода слузесто чудовище, ако нямаш нещо против.

— Да, разбирам. Представлението няма да е много приятно. — Сали отръска малко тиня от себе си. — Ъх, тая гадост е _отврат_.

— Значи най-доброто, на което можем да се надяваме, е никой да не ни разпознае, като се измъкнем — обобщи Ангуа, издърпвайки лепкава зелена бучка от косата си. — Поне можем да… О, не…

— Какво има?

— Ноби Нобс! Там горе е! _Надушвам_ го! — Тя панически посочи гредите отгоре.

— Имаш предвид ефрейтор Нобс? Дребният пъпчасал… човек?

— Не сме под участъка, нали? — Ангуа се озърна тревожно.

— Не мисля. Изглежда някой танцува. Но как можеш да надушиш един човек насред… всичко това?

— Усещането е доживотно, повярвай ми. — При ефрейтор Нобс миризмата на вкиснато зеле, мехлем срещу акне и доброкачествено кожно заболяване се видоизменяха в странен мирис, който действа на обонянието като пила по струните на арфа. Мирисът сам по себе си не е _отвратителен_, но е като притежателя си: странен, повсеместен и дяволски труден за забравяне.

— Е, той е колега все пак. Няма ли да ни помогне?

— Ние сме _голи_, младши страж!

— Само формално. Тази кал наистина полепва.

— Имам предвид _под_ калта! — натърти Ангуа.

— Да, но ако имахме дрехи, и _под тях_ щяхме да сме голи! — изтъкна Сали.

— Сега не е моментът за логика! Сега е моментът да не заставам пред ухилената физиономия на Ноби!

— Но той те е виждал във вълчия ти вид, нали? — настоя Сали.

— Е, и? — озъби се Ангуа.

— Ами формално погледнато, тогава си гола, нали?

— _Да не си посмяла да му го кажеш!_

>

Ноби Нобс, една сянка в топлия червен сумрак, сръчка сержант Колън.

— Няма нужда да си държиш очите затворени, серж — окуражи го той. — Всичко е по легална драматизация. Лиска казва, че туй е артистично възпяване на женското тяло. Пък и си е сложила дрехи.

— Два пискюла и сгъната кърпичка не са дрехи, Ноби — Фред се смъкна по-надолу в стола си. Розовото маце! Е, дума да няма, бил е в армията и в Стражата, пък човек не може толкоз време да е в униформа, без да види едно-две нещица… или три, сега като се замисли. И си е вярно, както Ноби посочи, че балерините в операта не оставят кой знае колко на въображението, поне не и на Нобиното, но пък балетът следваше да е Изкуство, дори с известен недостиг от постаменти и амфори, понеже е скъпо да се представят, пък и балерините не се подмятат нагоре с краката. А най-лошото беше, че вече бе мернал двама познати сред публиката. За щастие те не го бяха забелязали, което ще рече, че всеки път като надзърваше крадешком натам, те зяпаха в обратната посока.

— Е тая част сега е наистина трудна — прошепна Ноби разговорливо.

— Ъ-ъ… така ли? — Фред Колън отново стисна очи.

— О, да. Туй е тройният тирбушон…

— Виж, управата не възразява ли да идваш тук? — смънка Фред, плъзгайки се още по-надолу в стола си.

— А, не. Радват се да има страж в заведението — сподели Ноби, без да отделя очи от сцената. — Казват, че тъй клиентелата се съобразявала. Пък и аз идвам само да изпратя Бети до тях.

— А Бети е?…

— Лиска е само пилонното й име — сподели Ноби. — Казва, че никой не би обърнал внимание на екзотична танцьорка на име Бети. Звучало като че по` й върви да държи купа смес за кекс.

Колън затвори очи, опитвайки се да пропъди въображаемата комбинация от бронзовата гъвкава фигура на сцената с купа смес за кекс.

— Май няма да ми дойде зле глътка свеж въздух — изпъшка той.

— О, не още, серж. Следващата е Броколи. Тя може да опре крак в тила си, да знаеш…

— Това не го вярвам! — облещи се Фред Колън.