Тери Пратчет - Туп!

Той се загледа в постамента. Не си спомняше каква статуя стоеше върху него навремето. Понастоящем прославяше поколения майстори на графити.

Бе декорирана с тролски графити, заличаващи всичко останало, сътворено с проста боя. Прочете:

{img:tup_grafiti.png}

„Руднически знаци, градски драскулки — замисли се той. — Нещата се влошават и хората почват да пишат по стените…“

— Командире!

Той се обърна. Капитан Керът бързаше към него в лъскава броня с обичайното си излъчване на стопроцентов Ентусиазъм.

— Мисля, че казах _всички_, които не дежурят по килиите, да подремнат малко, капитане.

— Само довършвам някои неща, сър — оправда се Керът. — Лорд Ветинари прати съобщение до участъка. Иска доклад. Реших, че е по-добре да ви кажа, сър.

— Тъкмо разсъждавах, капитане — провлачи Ваймс, — дали да не направим някаква почетна значка? Нещо простичко. Може да е нещо от сорта на „Тук на 5-ти груни в годината на скаридата не се състоя битка за Куумската долина“. Или да ги накараме да направят някаква проклета марка. Как мислиш?

— Мисля, че и вие трябва да подремнете, командире — отвърна Керът. — И формално погледнато, Денят на Куумската долина е чак в събота.

— Разбира се, може да е малко пресилено да правим паметници в чест на битки, които не са се състояли, но някаква марка…

— Лейди Сибил наистина се притеснява за вас, сър — Керът излъчи загриженост.

Зарята в главата на Ваймс утихна. Като че ли събудени от споменаването на Сибил, кредиторите на тялото му се наредиха да размахат просрочените си ИДВ-та: краката — смъртно уморени и плачещи за баня; стомахът — къркорещ; ребрата — горящи; гърбът — болящ; мозъкът — опит от собствените си отрови. Баня, сън, храна… добри идеи. Но все пак имаше неща за вършене…

— Как е нашият господин Песимал?

— Игор го закрепи, сър. Малко е ошашавен от цялата дандания. Вижте, знам, че не мога да ви нареждам да отидете при негова светлост…

— Не, не можеш, защото съм _командир_, капитане — проточи Ваймс, все още леко замаян от умората.

— … но _той_ може и го _направи_, сър. Като излезете, каретата ще ви чака пред двореца. Това са нарежданията на _Лейди Сибил_, сър — уточни Керът, позовавайки се на по-висшестояща инстанция.

Ваймс вдигна очи към грозния масив на двореца. Прочистването на улици изведнъж му се стори много приветлива идея.

— Не мога да отида в този вид — смотолеви той.

— Размених няколко думи със секретар Дръмнот, сър. В двореца ще ви чакат топла вода, бръснач и голяма чаша кафе.

— За всичко си се сетил, Керът…

— Надявам се, сър. Хайде сега, зами…

— Но и аз се сетих _нещо_, знаеш ли? — Ваймс се олюля жизнерадостно. — По-добре мъртво пиян, отколкото просто мъртъв, а?

— Това е класически прийом, сър — увери го Керът. — От учебниците по история. Хайде сега, заминавайте, сър. Аз ще потърся Ангуа. Не е спала в леглото си.

— Но по това време на месеца…

— Знам, сър. Не е спала и в кошницата си.

>

В усойното подземие, някога представляващо таванско помещение, а сега полузарито с кал, върмите се измъкваха през дупчица в отдавна прогнилата дървена ламперия.

Юмрук разцепи и срути прогизналите греди.

Ангуа се изтегли на мускули в новата тъмнина, а после се протегна да издърпа Сали, която измърмори:

— Е, от трън, та на глог.

— Да се надяваме — каза Ангуа. — Мисля, че трябва да качим поне още едно ниво. Тук има коридор. Хайде!

Имаше прекалено много слепи пътища, забравени вонящи стаи, напразни надежди и като цяло — прекалено много тиня.

След време миризмата стана почти материална, а после успя да се превърне просто в част от тъмнината. Жените се лутаха и лазеха от едно зловонно помещение в друго, опипвайки калните стени за скрити врати, търсейки дори нишка светлина по таваните, обрасли с интересни, но ужасни израстъци.

В един момент дочуха музика. Петминутно газене и хлъзгане ги доведе до зазидан изход, но тъй като зидарията беше направена с по-модерния анкх-морпоркски хоросан от пясък, конски фъшкии и растителни отпадъци, няколко тухли вече бяха изпопадали. Сали отстрани голяма част от останалите с един удар.

— Съжалявам за това — смънка тя. — Вампирски нагон.

В подземието зад разрушената стена бяха натрупани някакви бурета и май беше редовно използвано. Имаше и нормална врата. През таванските дъски се процеждаше монотонна музика. В тях бе изрязан капак.

— Добрее — проточи Ангуа, — там горе има хора, подушвам ги…

— Долавям петдесет и седем биещи сърца — конкретизира Сали.