Тери Пратчет - Туп!

— Оръжие, което бълва пламък — бавно изломоти той.

— Да, сър — потвърди Керът.

— Джуджетата имат оръжия, които бълват пламък.

— Дълбинниците ги ползват за обезопасяване на газови джобове — обясни Керът. — Изобщо не съм очаквал да ги видя тук!

— Ама си е оръжие, като някой кучи син го насочи към мен! — ядоса се Ваймс. — Колко газ очакват да намерят в Анкх-Морпорк?

— Сър? В горещо лято дори _реката_ се подпалва!

— Добре де, добре, признавам — неохотно отстъпи Ваймс. — Погрижи се да се разчуе, моля! Всеки, забелязан над земята с едно от тия неща, първо ще бъде застрелян, а после няма да има _смисъл_ да бъде разпитван. Дявол да го вземе, само това ни трябваше. Имаш ли _още_ нещо да ми казваш, капитане?

— Ами после отидохме да видим тялото на Кофтимели — обобщи Керът. — Какво мога да кажа? На китката си имаше _драхт_ за разпознаване, а кожата му беше бледа. Отзад на главата му имаше ужасна рана. Твърдят, че е Кофтимели. Аз не мога да го докажа. Единствено мога да кажа, че не беше умрял където или когато разправят, че е умрял.

— Защо?

— Кръвта, сър — намеси се Сали. — Трябваше да има кръв навсякъде. Погледнах раната. Онази бухалка се е стоварила върху главата на труп, и то не в онзи тунел.

Ваймс пое бавно дъх. На няколко пъти. В тази история имаше толкова отврат, че трябваше да я поемаш парче по парче.

— Тревожа се, капитане — призна той. — И знаеш ли защо? Защото имам чувството, че много скоро ще ме извикат да потвърдя, че има доказателство за престъплението, извършено от трол. Което, приятелю, ще бъде като да обявя началото на война.

— Нали наредихте да разследваме, сър — недоумяваше Керът.

— Да, но не очаквах да се върнете с грешния резултат! Всичко това смърди! Глината от Кариерния път _беше_ подхвърлена, нали?

— Сигурно. Троловете не си чистят много краката, но да носи кал из целия път? Никакъв шанс!

— И освен това не си забравят бухалките — изръмжа Ваймс. — Значи е постановка, нали така? Но се оказва, че там наистина е _имало_ трол! Ангуа _сигурна_ ли беше?

— Определено, сър — кимна Керът. — Досега винаги сме се доверявали на носа й. Извинете я, сър, трябваше да подиша малко свеж въздух. Сетивата й се бяха обтегнали докрай, а онзи дим й напълни дробовете.

— Мога да си представя — въздъхна Ваймс. „Мътните го взели — замисли се той, — тъкмо я бяхме докарали дотам да кажа на Ветинари, че е явно някаква недопечена вътрешна каша, подправена да изглежда като тролско дело, и откриваме, че е имало трол. Е, дотук бяхме с доказателствата.“

Сали вежливо се прокашля.

— Ревностен изпадна в потрес и ужас, когато капитанът намери черепа, сър. Не беше преструвка. Сигурна съм. Беше пред нервен срив. Ловкоклинчи също, през цялото време.

— Благодаря за информацията, младши страж — мрачно рече Ваймс. — Предполагам, че ще се чувствам по същия начин, когато се изтъпаня навън с мегафон и завикам: „Привет, момчета, добре дошли на повторението на Куумската долина! Ей, нека си го устроим направо в града!“

— Не мисля, че трябва да поставите въпроса точно така, сър — намръщи се Керът.

— Е, да, сигурно ще се опитам да бъда малко по-деликатен, след като спомена.

— Освен това ще е поне шестнайсетата битка, отнесена към Куумската долина — продължи Керът. — Или седемнайсетата, ако броим онази в прохода Вилинюс, която си беше по-скоро сбиване. Само три от тях са в истинската Куумска долина, едната обезсмъртена от Мискинин. Казват, че картината била доста точна. Разбира се, отнела му е години.

— Удивителна творба — обади се Сибил, без да вдига очи от кърпенето. — Знаете ли, принадлежала е на семейството ми, преди да я отстъпим на музея.

— Прогресът е чудесно нещо, нали, капитане? — Ваймс вля колкото се може повече сарказъм в тона си, понеже Керът по принцип трудно го долавяше. — Когато си спретнем _нашата_ Куумска долина, приятелчето ни Ото ще може да направи цветна иконография за части от секундата. Чудничко. Този град от доста време не е горял до основи.

Трябваше да скочи и да действа. Навремето вече да го е сторил. Но сега може би трябваше да използва тези ценни мигове, за да помисли какво да направи, преди да скочи.

Ваймс се опита да разсъждава. Не мисли за всичко това като за голям кош със змии. Мисли за него змия по змия. Опитай се да го разпределиш. Така, какво трябва да се направи първо?

Всичко.

Добре, пробвай различен подход.

— За какво са всичките тези руднични символи? — запита той. — Онзи Ловкоклинчи почти ми нарисува един. И на вратата видях друг. Ти също си изтипосал някакъв.