Тери Пратчет - Туп!

— Така мисля — отвърна Ревностен.

— В такъв случай бих искал да я отворите сега, моля.

— Не мога да се съглася с тази молба, капитане.

— Не възнамерявах да е молба, сър. След като е била отворена, трябва да знам кой е бил в мината по времето, когато тролът е нахлул. Ще се наложи да говоря с всички тях и с който е открил тялото. _Хара’г, дж’каргра._

Ангуа усети промяната в миризмата на Ревностен. Под всичките тези пластове джуджето внезапно бе станало несигурно. Преживяваше челен сблъсък. Поколеба се няколко секунди, преди да отговори.

— Ще се… постарая да удовлетворя мол… изискванията ви, стопилнико. А сега ще ви оставя. Хайде, Ловкоклинчи.

— _Грз дава’дж?_ — избълва Керът. — _К’закра’дж? Д’дж х’рагна ра’д’зж!_

Ревностен пристъпи напред с растяща несигурност и протегна двете си ръце, обърнал длани надолу. За миг, докато ръкавите му се наместят, Ангуа мерна слабо светещ символ на дясната му китка. В света на забулени фигури всеки дълбинник имаше _драхт_ като уникално свидетелство за идентичност. Беше чувала, че ги правят с татуиране на върмска кръв под кожата. Звучеше болезнено.

Керът пое за момент ръцете му, след което ги пусна.

— Благодаря — каза той, сякаш изобщо не бе имало джуджешка интерлюдия. Двете джуджета бързо се изнесоха. Стражите останаха сами в плътната тъмнина.

— Какво беше всичко това? — обади се Ангуа.

— Просто го презастраховах — бодро отвърна Керът и бръкна в джоба си. — А сега, щом сме вече тук, нека вкараме малко светлина, какво ще кажете?

Ангуа надуши как ръката му прави няколко енергични движения по стената, като че ли рисува. Разнесе се миризма на… свински пай?

— Скоро ще бъде по-светло — увери ги той.

— Капитан Керът, това не беше… — поде Сали.

— Всичко с времето си, младши страж — твърдо отсече Керът. — Засега просто наблюдаваме.

— Но трябва да ви кажа, че…

— По-късно, младши страж — прекъсна я Керът, повишавайки тон. Около отворената врата се скупчваха върми и плъпваха по камъните. — Впрочем, ъ-ъ, Сали… да не ти стане зле при вида на тялото?

„Точно така — занарежда си Ангуа — мисли за _нея_. Аз се разправям с кръв всеки ден. Направо си вра носа в кръв!“

— Старата кръв не е проблем, сър — отвърна Сали. — Тук има малко. Но там…

— Предполагам, че са направили морга — бързо обясни Керът. — Погребалните обреди са доста сложни.

_Морга? Пристан за теб далеч от дома ти, мили мой!_ — озъби се вълкът в Ангуа.

Върмите вече прииждаха, пълзейки по стената към целта. Тя се наведе, за да подуши по-отблизо пода. „Надушвам джуджета. Много джуджета — поправи се Ангуа. — Трудно ще надуша тролове, особено под земята. Кръв по бухалката, като цвете. Джуджешка миризма по бухалката, но тя е повсеместна. Надушвам… чакай малко, това е познат мирис…“

Подът вонеше най-вече на тиня и пръст. Личаха стъпките на Керът, както и на _оная_. Имаше натрапчива миризма на джуджета, като все още можеше да се различи мирисът на тревогата им. Тук бяха намерили тялото, значи? Но ето това петно кал бе различно. Бе набито в пода, но миришеше точно като тежката глина от района на Кариерния път. Кой живееше там? Повечето тролове в Анкх-Морпорк. Улика.

Тя се поусмихна в топящата се тъмнина. Проблемът с уликите — както все повтаряше Ваймс — бе, че прекалено лесно се произвеждат. Човек можеше да си натъпче джобовете с проклетите неща.

Мракът изчезваше, тъй като светлината настъпваше. Ангуа вдигна очи. На стената, очертавайки замаха на Керът, имаше огромен светъл символ. „Втрил е месо по него — сети се тя. — Дошли са за пиршеството…“

Ревностен се върна, следван по петите от Ловкоклинчи. Успя да стигне до:

— Вратата може да се отвори отново, но, уви… — и спря.

Тези върми бяха достигнали щастието. По стандартите за зеленикаво-белезникава яркост бяха направо брилянтни. Зад Керът вече изпъкваше нежно проблясващ кръг, пресечен от две диагонални линии. И двете джуджета се втренчиха с потрес в него.

— Е, ами да хвърлим око тогава? — предложи Керът, явно незабелязващ всичко това.

— Ние, уви, водата… водата… не е _съвсем_ водонепроницаемо… другите врати… тролът предизвика наводнение… — Ревностен замънка, без да сваля очи от светлината.

— Но казвате, че поне можем да минем оттук? — вежливо напомни Керът, посочвайки запечатаната врата.

— Ъ-ъ, да. Да. Със сигурност.

Домакинът изтопурка напред и измъкна един ключ. Освободено, колелото се завъртя лесно. Ангуа ясно осъзна как мускулите по голите ръце на Керът блестяха и пулсираха, докато той отваряше с напън металната врата.