Тери Пратчет - Туп!

Ваймс внимателно издърпа шлема си, загърна се с шала и се завлече към голямата приемна на долния етаж. Изпод вратата на библиотеката се процеждаше светлина, така че той, все още леко зашеметен, се набута в нея.

Двама стражи скочиха. Сибил се обърна в стола си край камината. Ваймс усети как патенцата бавно се свличат от раменете му и падат на купчинка на пода.

— Оставих те да поспиш, Сам — каза лейди Сибил. — Снощи се върна едва след три.

— Всички са на две смени, скъпа — възрази Сам, заклинайки Керът и Сали само да посмеят да си помислят да споменат някому, че са видели шефа със син шал на патенца. — Трябва да давам добър пример.

— Убедена съм, че точно това целиш, Сам, но _изглеждаш_ като ужасно предупреждение. Кога за последно яде?

— Хапнах сандвич с маруля, домат и бекон, скъпа — отвърна той, стремейки се с интонацията си да подскаже, че беконът е бил по-скоро мизерна подправка, отколкото едва покрит от хляба порязаник.

— Сигурно е точно така — отбеляза Сибил, още по-умело изразявайки факта, че не се е хванала и на дума от това. — Капитан Керът има нещо да ти каже. Седни сега, а аз ще видя какво става с вечерята.

След като тя се изнесе в посока на кухнята, Ваймс се обърна към стражите и за момент се зачуди дали да не пусне онази овча усмивчица с подбелване на очи, която сред мъжете означава „Жени, а?“, но реши да не го прави поради обстоятелството, че стражите се състояха от младши страж Гърбатен, която щеше да го сметне за глупак, и капитан Керът, който нямаше да схване смисъла.

Вместо това се спря на:

— Е?

— Направихме каквото можахме, сър — докладва Керът. — Бях прав. Онази мина е много злочесто място.

— Да, сцените на убийствата са обикновено такива.

— Всъщност не смятам, че открихме сцената на убийството, сър.

— Не видяхте ли тялото?

— Видяхме го, сър. Струва ми се. Наистина, сър, трябваше да сте там…

>

— Не мисля, че мога да издържа това — процеди Ангуа, докато отново поемаха по Петмезената улица.

— Какво се е случило? — отзова се Керът. Ангуа врътна палец над рамото си.

— Тя! Вампири и върколаци — неуместна компания!

— Но тя е въздържател — меко възрази Керът. — Няма да…

— Няма нужда да прави _каквото_ и да е! Тя просто е! За такива като мен да ти се мотае вампир наоколо е като да преживееш най-кофтия си кучи ден. А повярвай ми, един върколак знае какво означава _наистина_ кофти кучи ден.

— Заради миризмата ли е? — съчувствено запита Керът.

— Е, не е приятна, но не е само заради това. Те са толкова… самоуверени. Толкова перфектни. До нея се чувствам… чорлава. Не мога да го преодолея, наслагва се с хиляди години! Всичко идва от излъчването. Вампирите винаги са така… хладнокръвни, така авторитетни, а върколаците са… ами примитивни животни. Победени кучета.

— Но това не е вярно! Немалко въздържатели са абсолютно невротични, а ти си толкова уравновесена и…

— Не и когато съм около вампири! Отприщват нещо в мен! Виж, стига си се опитвал да влагаш логика в това, ясно? Мразя да прилагаш логика за мен. Защо Ваймс не удържа? Добре, _добре_, владея се. Но ми е трудно, това е.

— Сигурно и на нея не й е лесно… — започна Керът.

Ангуа му хвърли Поглед. „Но той е такъв — упрекна се тя. — Наистина _мисли_ така. Просто не знае, че да изтърси нещо подобно е адски лоша идея. На нея не й е лесно, така ли? Кога на мен изобщо ми е било лесно? На нея поне сигурно не й се налага да крие дрехи из града! Е, не е приятно да изперкаш чак до прилепясване, но ние изперкваме всеки месец. А като изперкам, прегризвам ли нечие гърло? Ловя пилци! _И_ си ги плащам предварително. Тя страда ли от КПП?* Надали! Мили боже, а вече привършва третата четвърт. _Усещам_ как ми избива козината! Проклети вампири! Толкова шум вдигат за това, че вече не са безжалостни кръвопийци. И всички им съчувстват. Дори и той!“

[* Криза пред пълнолуние. — Б.пр.]

Всичко това й мина за секунда през главата, но каза:

— Нека просто слезем там, да свършваме и да се изнасяме, а?

Около входа все още висеше тълпа. Сред нея беше и Ото Вик, който леко сви рамене към Керът.

Все още имаше и пазачи, но стана ясно, че някой ги бе инструктирал. Те кимнаха на новопристигналата групичка. Единият даже много учтиво им отвори вратата.

Керът привика останалите стражи при себе си.

— Всичко, което кажем, ще бъде подслушано, ясно? Всичко. Така че внимавайте. И помнете — що се отнася до тях, не можете да виждате в тъмното.

Той ги поведе навътре, където стоеше Ловкоклинчи, усмихнат и нервен.