Тери Пратчет - Туп!

— Добре дошъл, Главотрес — посрещна го джуджето.

— Ъ-ъ, ако ще говорим на морпоркски, предпочитам да ме наричате капитан Керът.

— Както желаете, стопилнико — отзова се джуджето. — Асансьорът ни очаква!

Докато се спускаха надолу, Керът запита:

— С какво се задвижва, моля?

— С Устройство — обяви Ловкоклинчи с надделяла над нервността му гордост.

— Наистина? Имате ли много Устройства?

— Полуос и лост от втори род.

— Лост от втори род? Само съм чувал за тези.

— Ние сме късметлии. За мен ще е удоволствие да ви го покажа. Незаменим е при подготовката на храна — разбърбори се Ловкоклинчи. — А по-долу имаме няколко куба с различна мощ. Нищо не може да се укрие от стопилника. Наредено ми е да ви покажа всичко, което пожелаете да видите, и да ви кажа всичко, което искате да научите.

— Благодаря — рече Керът, когато асансьорът спря в тъмнината, нашарена с мъртвешкия отблясък на върмите. — Какъв е мащабът на изкопните ви работи тук?

— Не мога да кажа — бързо отвърна Ловкоклинчи. — Не знам. А, ето го и Ревностен. Ще се върна горе да…

— Не, Ловкоклинчи, остани с нас, моля — обади се една по-тъмна сянка в мрака. — Трябва и ти да видиш това. Добър ден, капитан Керът и — Ангуа усети лека антипатия — дами. Моля, последвайте ме. Съжалявам за липсата на осветление. Може би очите ви ще се адаптират. С удоволствие ще ви опиша всеки предмет, с който имате допир. Сега ще ви заведа до мястото, където е… произтекло ужасното произшествие.

Докато ги водеха по тунела, Ангуа се озърна и забеляза, че Керът трябваше да върви с леко подвити колене. _Главотрес, а? Чудно защо ли не си споменал на момчетата!_

На всеки десетина метра Ревностен спираше пред овална врата, около която неизменно имаше струпани върми, и завърташе ръчка. Вратите се отваряха със скърцане и мъчноподвижност, която подсказваше, че са тежки. Тук-там в тунелите се виждаха… неща, механични неща, висящи от стените и очевидно с цел. Върмите блещукаха около тях. Ангуа нямаше представа за какво служат тези предмети, но Керът ги приветства с ликуващ, досущ ученически ентусиазъм.

— Господин Ревностен, имате въздуховоди и ледоизолатори! Само съм чувал за тях!

— Отгледан сте в добрите скали на Меден рудник, нали, капитане? Изкопните работи в тази влажна равнина наподобяват прокарване на тунели в морето.

— И железните врати са водонепроницаеми, нали?

— Да, наистина. И въздухонепроницаеми.

— Забележително! Бих искал отново да дойда тук, когато приключи тази злочеста история. Джуджешка мина под града! Доста е трудно за вярване!

— Убеден съм, че може да се уреди, капитане.

И ето ти го Керът в действие. Той успяваше да изглежда толкова невинно, толкова приятелски, толкова… глуповато, като някакво кутре, а после изведнъж се превръщаше в онзи огромен масив от стомана, в който се сблъскваш челно. Сали го наблюдаваше с интерес.

„Бъди разумна — повтаряше си Ангуа. — Не позволявай на вампира да те смачка. Не започвай да си втълпяваш, че си тъпа и космата. Мисли логично. _Имаш_ мозък.“

Със сигурност можеше да се полудее в този мрак. Ангуа осъзна, че й е по-лесно, като затвори очи. Тук долу носът й работеше по-добре без странично разсейване. Тъмнината помагаше. При затворени очи най-различни бледи цветове танцуваха в съзнанието й. Макар че без вонята на проклетия вампир щеше да успее да долови много повече. Тази смрад отравяше всяко сетиво. _Чакай малко, не мисли така, само оставяш мозъка ти да мисли вместо теб… я задръж, това не е както трябва…_

Имаше бегло очертание в ъгъла на съседното, доста голямо разширение. Изглеждаше като… очертание. Тебеширено очертание. _Блещукащо_ тебеширено очертание.

— Доколкото разбирам, това е общоприетият метод? — посочи Ревностен. — Запознат ли сте с нощния тебешир, капитане? Направен е от стрити върми. Отблясъкът се запазва за около ден. На пода тук ще видите, или по-скоро ще _усетите_ бухалката, с която е нанесен смъртоносният удар. Точно под ръката ви, капитане. По нея има кръв. Съжалявам за тъмнината, но задържахме върмите отвън. Щяха да си направят пиршество, нали разбирате.

Ангуа забеляза как Керът, обгърнат от неизменната си миризма на сапун, опипом се придвижва напред. Ръката му докосна друга метална врата.

— Накъде води тази, сър? — запита той, почуквайки по нея.

— До външните отделения.

— Беше ли отворена по времето, когато тролът е нападнал грага?

_Наистина ли допускаш, че го е направил трол?_ — зачуди се Ангуа.