Тери Пратчет - Туп!

_Нова миризма, нова миризма…_

Острото сивкавосиньо на лишеи, кафявото и пурпурното на стара мърша, нюансите на дърво и кожа… дори във вълчия си облик тя никога не бе усещала въздуха толкова органично, както сега. Още нещо, остро, химическо… Въздухът бе наситен с миризма на влага и джуджета, но тези малки нишки го пресичаха, както пиколо флейта насича реквием и оформяха едно цяло…

— Трол — изхриптя тя. — Трол. Трол с колан от черепи. На скалотръс или нещо от сорта! Трол! — Ангуа вече почти лаеше към далечната врата. — Отвори! Насам!

Сега едва ли се нуждаеше от очите си, но там, върху метала на вратата, някой с въглен бе изрисувал кръг, пресечен с две диагонални линии.

Керът изведнъж се озова до нея. Поне имаше приличието да не попита „Сигурна ли си?“, а започна да се бори с голямото колело. Вратата бе заключена.

— Не мисля, че има вода оттатък — изпъшка той.

— О, нима? — успя да вметне Ангуа.

— Знаеш, че беше просто… да ни държат настрана!

Керът се обърна и забеляза група джуджета, търчащи към тях. Бяха се устремили към вратата и като че ли не забелязваха присъствието на стражите.

— _Не_ им позволявай да минат първи! — процеди Ангуа през стиснати зъби. — Следата е… слаба!

Керът изтегли меча си с едната ръка и вдигна значката с другата.

— Градска Стража! — изрева той. — Сведете оръжията, моля! Благодаря!

Групата позабави ход, което означаваше, че — типично за обстоятелствата — онези отзад се струпаха върху колебаещите се отпред.

— Това е местопрестъпление! — обяви Керът. — Аз все още съм стопилникът! Господин Ревностен, там ли сте? Имате ли пазачи от другата страна на тази врата?

Ревностен си проправи път през навалицата от джуджета.

— Не, струва ми се. Тролът зад нея ли е?

Керът погледна Сали, която вдигна рамене. Вампирите така и не бяха развили способността да усещат тролски сърца. Нямаше смисъл.

— Вероятно, но не ми се вярва — каза Керът. — Моля, отключете я. Бихме могли да намерим следа!

— Капитан Керът, знаете, че безопасността на мината винаги е на първо място! — намръщи се Ревностен. — Разбира се, вие трябва да извършите разследването. Но първо ние ще отворим вратата и ще се уверим, че там не се крие опасност. Трябва да ни признаете това право.

— Пусни ги — изхриптя Ангуа. — Миризмата ще бъде по-чиста. Ще се оправя.

Керът кимна и прошепна в отговор:

— Браво на теб!

Вътрешно усети как опашката й напира да се размаха. Изпитваше желание да оближе лицето му. Кучето в нея бе взело връх над разума. Ти си добро куче. Важно е да си добро куче.

Керът я издърпа настрана, когато две джуджета доближиха целенасочено вратата.

— Но отдавна си е отишъл — измънка тя, когато още две джуджета се присъединиха към първите. — Миризмата е поне от дванайсет часа…

— Какво правят те? — промърмори Керът, полу на себе си. Двете нови джуджета бяха покрити от глава до пети с кожа като Ревностен, но над нея носеха ризници; шлемовете им бяха доста опростени, като покриваха цялото лице и глава, оставяйки процеп само за очите. Всяко джудже носеше голям черен вързоп на гърба си и държеше тръба пред себе си.

— О, не — изстена Керът — със сигурност не и тук…

При дадената команда вратата бе отворена, разкривайки единствено мрака отвъд. Тръбите изплюха пламъци с дълги жълти езици и черните джуджета тръгнаха бавно след тях. Тежък и мазен дим изпълни въздуха.

Ангуа припадна.

>

Тъмнина.

Сам Ваймс с мъка катереше нагорнището, уморен до мозъка на костите си.

Беше топло, по-топло, отколкото бе очаквал. Потта пареше очите му. Локвите шляпаха под краката му и ботушите му се хлъзгаха. А отгоре, на върха на баира, плачеше дете.

Той знаеше, че крещи. Долавяше хриптящия в гърлото си дъх, усещаше движението на устните си, но не чуваше думите, които изричаше отново и отново.

Тъмнината го обгръщаше като студено мастило. Филизите й се промъкваха в съзнанието и в тялото му, дърпайки го, влачейки го назад… И изведнъж се впуснаха към него с пламъци…

Ваймс примига и се втренчи в камината. Пламъчетата кротко пращяха.

Роклята на Сибил прошумоля — тя влезе в стаята. Настани се на стола и взе ръкоделието си.

Той тъпо се загледа в нея. Кърпеше чорапите му. В този дом имаше прислуга, а _тя_ кърпеше _чорапите_ му. Не че нямаха достатъчно пари да си сменя чорапите всеки ден. Но тя бе възприела идеята, че това е съпружеско задължение, и го вършеше. По някакъв странен начин действаше успокоително. Жалко само, че всъщност изобщо не я биваше да кърпи дупки, така че резултатът се изразяваше в пети с огромен кант от омрежена вълна. Въпреки това той си ги носеше, без да спомене и дума.