Тери Пратчет - Туп!

О, не, не _още_, нали! Трябваше да има поне още един ден! Заради вампира е, ето затова е, дето стои там с толкова невинен вид. Части от тялото й _искаха_ да се превърне във вълк, веднага, на момента, да се защитава…

От другата страна на вратата имаше помещение с колони. Миришеше на влага и недовършено строителство. По тавана лазеха върми, а подът беше кален и жвакаше под краката.

Ангуа успя да различи още една врата в дъното на помещението, както и по една от всяка страна.

— Изнасяме отпадъка горе, на сметището — обади се Ревностен. — Ъ-ъ, смятаме, че тролът е дошъл оттам. Беше непростим пропуск. — Той все още звучеше смутено.

— И тролът не е бил забелязан? — запита Керът, подритвайки калта.

— Не. Тези отделения са завършени. Копачите са наоколо и са пристигнали максимално бързо. Смятаме, че грагът е дошъл тук да търси усамотение. Да умре от случайната ръка на едно поругание!

— Тролът е бил късметлия, а, сър? — остро подхвърли Ангуа. — Просто _ей така_ се е шляел и е попаднал на Кофтимели.

Ботушът на Керът удари нещо метално. Той поразрина още малко кал.

— Сложили сте релси? — удиви се той. — Сигурно изнасяте доста отпадък, сър.

— По-добре да буташ, отколкото да носиш — уклончиво отвърна Ревностен. — Вижте, уредил съм да…

— Чакайте малко, какво е това? — Керът клекна и задърпа нещо белеещо се. — Някаква кост, както изглежда. На връвчица.

— Намират се много стари кости — сви рамене Ревностен. — Вижте, аз…

Реликвата се измъкна с _пльок_ и им се облещи в болнавата светлина.

— Не изглежда _много_ старо, сър — отбеляза Керът.

Само един дъх бе достатъчен за Ангуа.

— Овчи череп — диагностицира тя. — На около три месеца.

„О, _още една_ улика — додаде на себе си. — При това колко хубава и удобна находка за нас.“

— Може да е изпусната от трола — предположи Керът.

— Трол? — Ревностен се отдръпна.

Ангуа не бе очаквала такава реакция. Ревностен вече беше изнервен, но сега, под всичките си обвивки, беше на ръба на паниката.

— Нали казахте, че грагът е нападнат от трол, сър? — обърна се Керът.

— Но ние изобщо… аз изобщо не съм виждал това преди! Защо не сме го открили? Да не се е върнал пак?

— Всички врати са запечатани, сър — търпеливо напомни Керът. — Нали?

— Но да не би да сме го запечатали тук с нас? — Практически нададе вик.

— Щяхте да разберете, сър, нали? — изтъкна Керът. — Троловете някак си, ами, набиват се на очи.

— Трябва да повикам пазачите! — смънка Ревностен, отстъпвайки назад към единствената отворена врата. — Може да е навсякъде!

— Значи може да сте тръгнал право към него, _сър_ — натърти Ангуа.

Ревностен замря за момент, след което изскимтя нещо и побягна в тъмнината, а Ловкоклинчи търти по петите му.

— Е, как по общо мнение мина това? — подхвърли Ангуа с ужасяваща усмивка. — И какво му каза на джуджешки… „Знаеш, че съм джудже от братството на всички джуджета“?

— Ъ-ъм. „С несъмнена сигурност ме познаваш. Аз спазвам джуджешките обреди. Какво/кой съм аз? Аз съм обединените Братя“ — внимателно изрече Сали.

— Браво, младши страж! — възкликна Керът. — Това беше отличен превод!

— Ъхъ, да не си ухапала някой умник? — подметна Ангуа.

— Аз _съм_ въздържател, сержант — меко отвърна Сали. — А езиците ми се удават по природа. Докато сме насаме, капитане, мога ли да спомена нещо друго?

— Разбира се — отвърна Керът, пробвайки ръчката на една от затворените врати.

— Мисля, че тук доста неща са сбъркани, сър. Имаше нещо много странно в начина, по който Ревностен реагира на този череп. Защо ще мисли, че тролът е още тук, след като е минало толкова време?

— Трол в джуджешка мина може да причини доста щети, преди да бъде спрян — отбеляза Керът.

— Ревностен всъщност не очакваше този череп, сър — настоя Сали. — Усетих как пулсът му се ускори. Той се ужаси. Ъ-ъ… още нещо, сър. Тук има доста градски джуджета. Десетки. Долавям и техните пулсове. Има шест грага. Техните сърца бият много бавно. А има и други джуджета. По-особени и са само неколцина. Може би десетима.

— Това е полезна информация, младши страж, много благодаря.

— Да, не знам как сме се справяли, преди да дойдеш — процеди Ангуа. Тя бързо отиде до другия край на усойната стая, за да не видят лицето й. Имаше нужда от свеж въздух наместо пропиващото, лепкаво, застояло зловоние на това място. Лигата на въздържателите? „Ни една капка“? Някой вярваше ли на това дори за _минута_? Но всички искаха да са поддръжници, понеже вампирите умееха да бъдат толкова _чаровни_. Разбира се, че ще бъдат! Това си е част от вампирщината! Това е единственият начин да накараш хората да останат да пренощуват в ужасен замък! Всеки знае, че вълкът козината си не мени! Но не, като се накичиш с тая глупава черна лента и се научиш да цитираш „Устни, които докосват Кръв, нивга не ще бъдат Моите“, всеки път се връзват. Но върколаците? Е, те са просто тъжни чудовища, нали? Без значение, че животът е ежедневна борба с вълка в теб, без значение, че трябва да положиш усилие, за да минеш край всеки изпречил се уличен стълб, без значение, че във всеки малък спор трябва да потискаш порива си да го решиш просто с една захапка. Това е без значение, защото всеки _знае_, че комбинация от вълк и човек си е вид куче. От тях се _очаква_ да се държат прилично. Част от нея крещеше, че това не е така, че е просто КПП и познатите ефекти от вампирско присъствие, но някак си сега, когато миризмите наоколо бяха толкова плътни, че почти се втвърдяваха, тя не искаше да слуша. Искаше да подуши света, практически драпаше да се свре в собствения си нос. Все пак затова беше в Стражата, нали? Заради носа си.