Тери Пратчет - Туп!

— Добре — извика той, — кажи на коларя, че аз ще покрия щетите, разбира се! Но всичко е напразно, Керът! Парковата алея ще е задръстена по това време!

— Не се тревожете, сър! На ваше място щях да се хвана много здраво, сър!

Ваймс чу изплющяването на камшика. Това беше _истинска_ пощенска кола. На пощенските чували не им пукаше за комфорта. Усети ускорението.

Щяха да стигнат Парковата алея много скоро. Ваймс не можеше да вижда особено добре, понеже очите му сълзяха от скоростта на препускането, но ги чакаше едно от най-хитовите градски задръствания. Положението беше доста зле по всяко време на деня, но в ранна привечер бе особено ужасно поради анкх-морпоркските убеждения, че правото на преминаване е привилегия на най-тежкото возило или най-устатия водач. Непрекъснато имаше дребни катастрофи, при които двете возила неизменно блокираха движението, докато водачите слизаха да обсъдят въпросите за пътната безопасност, прибягвайки за справка към първото оръжие, което успеят да докопат. И точно към този водовъртеж от блъскащи се коне, щъкащи пешеходци и псуващи водачи се бе насочила пощенската кола, очевидно в пълен галоп.

Той затвори очи, но след малко, долавяйки промяна в звука на колелата, рискува отново да ги отвори.

Колата прелетя през кръстовището. Преди да завият надолу към булевард Скуун, Ваймс за миг мерна огромна опашка, пенеща се и крещяща зад няколко неподвижни трола от Стражата.

— Затворил си пътя? Затворил си пътя! — изкрещя той, надвиквайки вятъра.

— И Кралския път, сър. За всеки случай — извика Керът в отговор.

— Затворил си _два_ главни пътя? Цели два проклети пътя? В пиковия час?

— Да, сър. Беше единственият начин.

Ваймс замря на вратата занемял. Той _самият_ би ли се осмелил на такова нещо? Но това беше Керът, типично. Имаше проблем и вече няма. Естествено, целият град досега сигурно се е претъпкал с возила, но това е друг проблем.

_Ще си бъде вкъщи навреме._ Щеше ли да е от значение една минута? Не, сигурно не, макар че малкият Сам явно имаше много точен вътрешен часовник. Сигурно и две минути нямаше да са проблем. Дори три. Можеше и с пет да закъснее вероятно.

Но точно в това беше въпросът. Ако можеш да закъснееш с пет минути, тогава ще закъснееш и с десет, а после с половин час, няколко часа… и цялата вечер няма да видиш сина си. Така че това е. Шест часът, на секундата. Всеки ден. Четене на малкия Сам. Без извинения. Той си го бе обещал. Без извинения. _Никакви извинения._ Веднъж намерил добро извинение, отваряш вратата за лоши извинения.

Сънуваше _кошмари_, че закъснява.

Сънуваше доста кошмари за малкия Сам. С празни креватчета и тъмнина.

Всичко бе прекалено… хубаво. За няколко кратки години той, Сам Ваймс, се бе издигнал в света като балон. Беше херцог, командваше Стражата, имаше власт, беше женен за жена, за която бе наясно, че такъв като него не заслужава нейното състрадание, любов и разбиране, и беше богат като Креозот. Съдбата го бе обсипала с благодат, а той бе гребал с голямата лъжица. И всичко бе станало толкова _бързо_.

После се бе появил малкият Сам. Отначало всичко бе наред. Бебето беше… ами бебе, с цялото му климбуцане на глава, оригване и нефокусиран поглед, изцяло подопечно на майка си. Но след време една вечер синът му се обърна и погледна право във Ваймс, с очи, които за баща му засенчваха светлините на света. Страхът нахлу в живота на Сам Ваймс с ужасна приливна вълна. Всичкият този добър късмет, всичката тази неудържима радост… бяха сбъркани. Вселената със сигурност не можеше да отпусне толкова щастие на един мъж, не и без да представи сметка. Някъде се надигаше голяма тъмна вълна, която щеше да се разбие над главата му и да помете всичко. В определени дни беше сигурен, че дочува далечния й грохот…

Крещейки несвързани благодарности, той скочи от позабавилата ход кола, размаха ръце да запази равновесие и кривна по дворната алея. Когато, пръскайки чакъл, се втурна към входната врата, тя вече се отваряше и на прага й застана Уиликинс с Книгата в ръка. Ваймс я сграбчи и изтопурка нагоре по стълбите, докато долу в града часовниците започнаха да оповестяват с различно приближение шест часа.

Сибил твърдо настоя да не взимат бавачка. Ваймс обаче този път бе настоял още по-твърдо да вземат, както и слугинче за питомните дракони. Все пак човек си имаше капацитет. Беше спечелил. Чистофайна, която изглеждаше свястно девойче, тъкмо бе привършила с настаняването на малкия Сам в креватчето му, когато Ваймс влетя със залитане. Тя направи около една трета реверанс, преди да улови болезненото му изражение, и припомняйки си импровизираната лекция от миналата седмица за Правата на Мъжа, бързо се изнесе. Беше важно да няма други. Този момент беше само за Самовците.