Тери Пратчет - Туп!

— Иде време, ‘гато ‘секи требе да си знае местото — отнесено рече Хризопрас сякаш на публиката от призрачно свинско. — И кой е до него.

Докато Ваймс се отправяше към вратата, тролът добави:

— Дай палтото на жена си, гос’ин Ваймс. С мойте почитания.

Ваймс се закова на място и сведе поглед към палтото на раменете си. Беше от някаква сребриста кожа, страхотно топло, но не колкото надигащия се в него гняв. Почти си бе тръгнал с него. Направо беше на косъм.

Той го отметна и го сви на топка. Твърде вероятно няколко десетки редки писукащи животинчета бяха умрели заради него, но най-малкото можеше да се погрижи гибелта им да не е напразна.

Той го метна високо във въздуха, кресна „Сержант!“ и се хвърли на пода. Последва мигновеното изжужаване на арбалета. Като рояк побеснели пчели стрелите се пръснаха с _бзт-бзт-бзт_, превръщайки част от металния покрив в решето. Разнесе се миризма на изгорена козина.

Ваймс се изправи. Около него валеше нещо подобно на космат сняг.

Срещна погледа на Хризопрас.

— Опитът за подкуп на страж е сериозно нарушение.

Тролът смигна.

— Честен до безкрай, туй им думам. Радвам се, че си побъбрихме, гос’ин Ваймс.

Вече навън, Ваймс дръпна Детритус в една пресечка, доколкото е възможно да се дръпне трол накъдето и да било.

— Добре, какво знаеш за ситнежа?

Очите на трола проблеснаха.

— Подочувал съм туй-онуй.

— Давай към пътя за петмезената мина и събери як отряд. Иди на Криволичещия сокак, зад Канала. Там има цех за сватбени торти, струва ми се. Ти умееш да надушваш дрога. Поразтършувай, сержант.

— Ясно! — изкозирува Детритус. — Да не са ви подшушнали нещо, сър?

— Да кажем просто, че го приемам като залог за добра воля, а?

— Тъй вярно, сър — отзова се тролът. — Кой залага?

— Ъ-ъ, един познат с желание да ни покаже колко добър гражданин е. Хайде, действай!

Детритус метна арбалета си през рамо за по-удобно и затопурка със страшна скорост. Ваймс се подпря на стената. Денят щеше да е дълъг. А сега трябваше…

На стената, малко над главата му, беше издраскано грубо изображение на шлифован диамант. Тролските графити се разпознаваха лесно — чегъртаха ги с нокти и обикновено бяха вдълбани на сантиметър в мазилката.

До диаманта бе изчегъртано: „БЛЯСЪК“.

— М-хм — обади се тъничък глас от джоба му. Ваймс въздъхна и извади гроздеберито, все така втренчен в думата.

— Да?

— Казахте, че не искате да ви прекъсвам! — отбранително започна духчето.

— Е? Какво имаш да казваш?

— Шест без единайсет е, Въведете Името Си Тук — смънка духчето.

— Ужас! Защо не ми каза!

— Защото заръчахте да не ви прекъсват! — треперливо отрони духчето.

— Да, но не и… — Ваймс не довърши. Единайсет минути. Не можеше да се добере, не и по това време. — Шест часът е… _важно_.

— Не ми казахте това! — завайка се духчето, хванало глава с ръце. — Само казахте без прекъсвания! Ужасно, ужасно съжалявам…

Забравил за Блясък, Ваймс отчаяно огледа околните сгради. Тук долу, където районът на кланиците се събираше с доковете, сигналните кули не бяха особено на почит, но забеляза голямата семафорна кула на покрива на пристанищната управа.

— Тичай там горе! — нареди той, отваряйки кутията. — Кажи им, че аз те пращам и че случаят е спешен, ясно? Да известят Двора на Псевдополис откъде тръгвам! Ще пресека реката по Сбъркания мост и ще тръгна по Издънките! В участъка ще схванат за какво става дума! Тръгвай!

Духчето мигновено премина от отчаяние към ентусиазъм. Отдаде чест.

— Тъй вярно, сър! Интегрираната услуга за съобщения Bluenose™ няма да ви разочарова, Въведете Името Си Тук. Веднага ще осъществя интерфейса! — то скочи на земята и се превърна в изчезващо зелено петънце.

Ваймс се втурна към доковете и препусна срещу течението покрай корабите. Доковете бяха вечно претъпкани и пътят представляваше трасе с препятствия от денкове, въжета и купища щайги през десетина метра. Но Ваймс бе роден състезател и знаеше всички начини за придвижване в претоварения градски трафик. Той прескачаше и се навеждаше, криволичеше и се шмугваше, а където се налагаше, се врязваше челно. Препъна се в едно въже, но се изправи с претъркулване. Изпречи му се товарач — Ваймс го повали с ъперкът и ускори темпото, в случай че оня имаше дружки наоколо.

_Това беше важно…_

Лъскав впряг с четири коня излетя от Маймунската улица, с два лакея, виснали отзад. Ваймс спринтира с отчаян напън, сграбчи една ръчка, набра се между слисаните лакеи, прилази по люшкащия се покрив и се тръсна на капрата до младия кочияш.