Тери Пратчет - Туп!

— Убаво. Не мож разговаря с некой, дето са му замръзнали ушите, нал’ тъй? — подметна Хризопрас, измъквайки голяма табакера. — Най-напред подочух, дето един от младоците ми е бил неучтив с теб. Подочух, че намекнал, че съм от ония тролове, дето ще я подкарат на лична основа и ще дигнат ръка на убавата ти жена и мъненкото ти синче, дето тъй добре отраства. По некой път се отчайвам от днешната младеж. Нема уважение. Нема стил. Нема финес. Ако сакаш нов алпинеум в градината си, само кажи.

— Какво? Просто се погрижи да не ми се мярка пред очите — сухо каза Ваймс.

— Туй нема да е проблем — рече тролът. Той посочи малък сандък до щайгата, широк около стъпка, Беше прекалено малък да побере _цял_ трол. Ваймс се опита да го игнорира, но не му се удаде лесно.

— За какво си искал да ме видиш? — запита той, стараейки се да спре въображението си да излъчва собствена продукция ужаси на екрана в главата му.

— Цигара, гос’ин Ваймс? — предложи Хризопрас, отваряйки кутията. — Тез отлево биват за хора. От най-убавия сорт.

— Имам си свои — отказа Ваймс и извади омачкания пакет. — За _какво_ става дума? Зает човек съм.

Хризопрас запали сребриста тролска цигара и дръпна дълбоко. Разнесе се миризма на изгорял калай.

— Ъхъ, зает си, зарад онуй умрелото джудже — потвърди той, взирайки се настрани.

— Е?

— Не го е утрепал трол — заяви Хризопрас.

— Откъде знаеш?

Сега тролът погледна Ваймс право в очите.

— Ако беше, досега да съм разбрал. Позададох некои въпроси насам-натам.

— Ние също.

— Аз задавам въпроси бая по-силно — натърти тролът. — И получавам ‘ного отговори. Некой път получавам отговори на въпроси, дето още не съм ги задал дори.

„Бас ловя — каза си Ваймс. — А _аз_ трябва да спазвам правила.“

— Защо ще ти пука кой убива джудже?

— Гос’ин Ваймс! Аз съм почтен гражданин! Мой обществен дълг е да ми пука! — Хризопрас се вторачи в лицето на Ваймс, за да види как ще мине това, и се ухили: — Целата тая тъпа работа с Куумската долина влияе зле на бизнеса. Народът се дразни, вре си носа, задава въпроси. Аз седя тука и се нервя. И тогаз дочувам, че старият ми приятел Ваймс се е заел със случая и си думам: оня гос’ин Ваймс, он мо’е чат-пат да е пълно перде към ниу-ансите на тролската култура, но човекот си е точен кат’ стрела и не е вчерашен. Он шъ види, че оня тъй наречен трол си е забра’ил бухалката и шъ съ скъса от смях, толкоз е прозрачно! Некое джудже го е сторило и сака да натопи троловете, къ-тъ-дъ* — той се облегна назад.

[* К.т.д. — от Евклид „Което и трябваше да се докаже“. — Б.пр.]

— Каква бухалка? — тихо попита Ваймс.

— К’во?

— Не съм споменавал бухалка. Във вестника нямаше ни дума за тролска бухалка.

— Драги гос’ин Ваймс, т’ва го дрънкат градинските украси — укорително рече Хризопрас.

— И джуджетата си споделят с вас, така ли?

Тролът се загледа замислено в тавана и изпусна струя дим.

— Накрая — сви рамене той. — Но т’ва са просто подробности. Само между нас двамцата, тук и сега. Ние ги разбираме тия неща. Ясно е като к’вот си щеш, че откачените джуджета са се сдърпали или онуй джудже е умряло от старост, или…

— … или сте му задали малко въпроси?

— Не е нужно туй, гос’ин Ваймс. Оная бухалка е само лъжлива следа. Джуджетата са я сложили там.

— Или пък убиецът е бил трол, изпуснал си е бухалката и е избягал — контрира го Ваймс. — Или пък е бил умен и си е помислил: никой няма да повярва, че трол е бил толко тъп, че да си остави бухалката, тъй че ако я _оставя_, джуджетата ще оберат пешкира.

— Ей, добре, че тук е бая ладовинка, инак щях да изпусна нишката — засмя се Хризопрас. — Но пък тогаз питам, влиза трол в гнездото на ония гнусни дълбинници и утепва само един? Нема начин, приятел, нали? Ще отупа колкот’ докопа, туп, туп!

Той забеляза объркването на Ваймс и въздъхна.

— Виж, ‘секи трол, влезнал там, ще да е изоглавен, кат’ за начало. Нъл’ ‘наеш как се палят хлапаците? Тъпчат им главите с чест и слава и с разни дрънколевини за призвание, а тоя копролит разяжда мозъка по-бързо от скалотръс, даже по-бързо от ситнеж. От онуй, дето дочувам, джуджето се е гътнало по _юр-ридически_ причини, тихо и кротко. Ние не действаме така, гос’ин Ваймс. Играл си играта, ‘наеш правилата. Кат’ вкараш трол насред джуджета, става кат’ лисица сред… абе ония пернатите, дето мътят яйца…

— Лисица в курник?

— Туй е… сещаш ли се, козина, дълги уши…

— Зайци?

— Точно туй! Да треснеш едно джудже и да се измъкнеш? На никой трол нема да му стигне едно, гос’ин Ваймс. То е кат’ при вас със семките. В играта си е баш таман.