Тери Пратчет - Туп!

— Градска стража — обяви той, измъквайки значката. — Карай само направо!

— Но аз трябва да завия наляво към… — започна младежът.

— И поразмърдай тоя камшик, ако обичаш — игнорира го Ваймс. — Това е важно!

— О, ясно! Шеметно преследване на живот и смърт, а? — кочияшът се ентусиазира. — _Ясно!_ Тъкмо като за мен! Попаднал сте на когото трябва, сър! Знаете ли, че мога да карам тая бракма петдесет метра на две колела! Само дето старата госпожа Робинсън не ми дава. Ама вие само кажете на дясната или на лявата страна! Дий! Дий!

— Виж, просто… — започна Ваймс, когато камшикът заплющя над главите им.

— Естествено, най-трудно беше да накарам конете да тичат на два крака. Всъщност по-скоро да скачат, тъй да се каже — продължи кочияшът, обръщайки козирката си назад за минимално съпротивление срещу вятъра. — Е, искате ли да видите верева ми?

— Не особено — призна Ваймс, вперил поглед напред.

— Да знаете, като правя верева си, от копитата се дигат искри само наполовина! Дий!

Гледката се замазваше. Напред бе каналът към Дока с еднолитровките. Обикновено подвижният мост бе спуснат…

… обикновено.

Сега беше вдигнат. Ваймс виждаше мачтите на кораб, излизащ от пристана в реката.

— О, не берете грижа за това, сър — извика кочияшът в ухото му. — Ще се спуснем покрай кея и ще го прескочим.

— Не можеш да прескочиш двумачтов кораб с четириконен впряг, човече!

— На бас, че може, ако се целим между мачтите, сър. Дий! Дий!

Пред каретата всичко живо се разбягваше встрани. Зад нея лакеите се чудеха за нова работа. Ваймс избута момчето назад, сграбчи юздите, настъпи с два крака спирачния лост и _задърпа_.

Колелата блокираха. Конете започнаха да се извъртат. Каретата се плъзна, от металните джанти пръснаха искри и дрезгавият писък на метал. Конете се извиха още малко. Каретата занесе, повличайки впряга със себе си, завъртайки го като панаирна въртележка. Копитата оставиха следа от нагар по калдъръма. В този момент Ваймс пусна всичко, сграбчи с една ръка седалката отдолу, хвана се с другата за ръчката, затвори очи и зачака шумът да замре.

Слава богу, замря. Остана само един дребен рефрен — сприхаво тропане по покрива на каретата, причинено най-вероятно от бастун. Кисел, престарял женски глас загълча:

— Джони? Пак ли я подкара _бързо_, младежо?

— Контрабанден вираж! — изхриптя Джони, оцъклен в четири запенени коня, застинали в контрапозиция на посоката, откъдето току-що бяха дошли. — _Впечатлен_ съм!

Обърна се към Ваймс, но той липсваше.

Хората, направляващи кораба, бяха изпуснали въжетата и се бяха разбягали при вида на въртящия се по пътя към тях впряг. Входът на пристана бе тесен. Човек лесно можеше да се покатери по въже на палубата, да притича през кораба и да скочи на калдъръма от отсрещната страна. Точно това и направи един мъж току-що.

Ваймс, търчейки напред, вече виждаше, че Сбърканият мост ще бъде проблем. Претоварена каруца със слама се бе вклинила между разнебитените къщи покрай моста, подбирайки част от нечий горен етаж и изръсвайки немалко от товара си в процеса. Боят между каруцаря и предубедения собственик на новото жилище беше в разгара си. Ценни секунди бяха изхабени, докато си пробие път до и през сламата, за да се впусне през задръстения трафик към другия край на моста. Пред него бе широкият главен път, известен като Издънките, претъпкан с возила и изцяло по нанагорнище.

Нямаше да успее. Сигурно вече бе минало шест без пет. При мисълта за това, при мисълта за малкото личице…

— Господин Ваймс!

Той се обърна. Една пощенска кола току-що бе излязла на пътя зад него и наближаваше с трополене. Керът седеше до коларя и неистово ръкомахаше.

— Скачайте на стъпенката, сър! — провикна се той. — Нямате много време!

Ваймс отново се засили и като се изравни с каретата, скочи на стъпенката, улавяйки се за вратата.

— Това не е ли пощенската кола до Куирм? — извика той, докато коларят подкара конете в лек галоп.

— Точно така, сър — отвърна Керът. — Обясних, че е въпрос от изключителна важност.

Ваймс удвои захвата си. Пощенските коли разполагаха с добри коне. Колелата, не много далече от него, вече бяха размили очертанията си.

— Как дойде тук толкова бързо? — извика той.

— Напряко през аптекарския парк, сър!

— Какво? Онази пътечка край реката? Тя изобщо не може да вмести такава кола!

— Ами да, възтесничко беше, сър. Като се откъртиха страничните фенери, стана по-лесно.

Ваймс изви глава да погледне колата отстрани. Боята бе надрана по цялата дължина.