Тери Пратчет - Туп!

— И ще почнете война в града си?

Джудже и човек впиха погледи един в друг, поемайки дъх. На тавана над тях върмите се струпаха, наслаждавайки се на хвърчащите слюнки и яростта.

— Защо някой друг освен трол ще иска да пребие грага? — процеди Ревностен.

— Добре! Задавате въпроси! — Ваймс се надвеси през бюрото. — Ако наистина искате отговори, отключете онези врати!

— Не! Не може да отидете там, дежурен по дъска Ваймс!

Джуджето не би могло да вложи повече злост в думата „детеубиец“.

Ваймс се втрещи.

_Дежурен по дъска._ Е, наистина беше такъв, в онова малко квартално училище преди повече от четиридесет и пет години. Майка му бе настояла. Бог знае откъде вадеше по пени на ден за таксата, макар че в повечето случаи госпожа Слабонравна се радваше да приеме заплащането във вид на стари дрехи или дърва за огрев, или за предпочитане джин. Числа, букви, мерки, теглилки — не беше нещо, което да се нарече богата учебна програма. Ваймс ходеше там близо девет месеца, докато улицата не го накара да научи доста по-трудни и по-жестоки уроци. Но за известно време беше удостоен да подава плочките за писане и да чисти дъската. О, каква опияняваща важност ти придава това, когато си шестгодишен!

— Ще отречете ли? — задъха се Ревностен. — Че унищожавате написани думи? Признали сте го пред Низшия крал в Юбервалд!

— Беше на шега!

— О? Значи _отричате_?

— Какво? Не! Той беше впечатлен от титлите ми и аз просто вкарах тази за… майтап.

— Значи отричате престъплението? — настоя Ревностен.

— Престъпление? Чистех дъската, за да може да се напише нещо ново на нея! Как това ще е престъпление?

— Не ви е било грижа къде отиват думите!

— Да ме е било грижа? Та това си беше само тебеширен прах!

Ревностен въздъхна и потърка очите си.

— Тежка нощ, а? — подхвърли Ваймс.

— Командире, аз разбирам, че сте бил млад и може да не сте осъзнавал какво правите, но _вие_ трябва да разберете, че за нас сте съучастник в най-грозното престъпление — унищожаване на думи.

— Извинете, нима да изтриеш „М като Мама“ е углавно престъпление?

— От немислимите за истинско джудже — потвърди Ревностен.

— Нима? Но аз се ползвам с доверието на самия Низш крал!

— И аз така разбрах. Под нас има шест преподобни грага, командире, и в техните очи Низшият крал и неговият род са се отклонили от вярната жила. Той е… — Ревностен изстреля едно изречение в джуджешко стакато прекалено бързо, за да успее Ваймс да схване нещо, и после преведе: — Блудкаж. Опасно либерален. Повърхностен. Видял е светлината.

Ревностен го гледаше напрегнато.

„Мисли бързо! — От това, което си спомняше Ваймс, Низшият крал и обкръжението му бяха доста корави типове. — А тези тук ги смятат за сантиментални либерали.“

— Блудкаж? — повтори той.

— Именно. В тази връзка ви приканвам да си направите извод за същността на онези, на които служа долу.

„А — зарадва се Ваймс. — Ето това вече е нещо. Дори и само намек. Приятелчето Ревностен е мислител.“

— Като казвате, че е „видял светлината“, _звучите_ сякаш имате предвид „покварен“.

— Нещо подобно. Различни думи, командире. Тук долу ще е неразумно да се осланяте на метафорите си. Да видиш светлината означава да си заслепен. Не знаете ли, че очите се отварят по-широко в тъмнината?

— Заведете ме при онези долу!

— Те няма да ви чуят. Дори няма да ви погледнат. Те нямат нищо общо с Горния свят. Вярват, че е нещо като лош сън, кошмар. Не съм _посмял_ да им кажа за вашите „вестници“, отпечатвани всеки ден и захвърляни като боклук. Шокът ще ги убие.

„Но печатарската машина е измислена от джуджета — отвърна наум Ваймс. — Очевидно са били неправилният вид джуджета. Виждал съм и Веселка да хвърля боклук в кофата за книжни отпадъци. Май почти всички джуджета са от погрешния тип, а?“

— Какво точно работите, господин Ревностен?

— Аз съм главната им връзка с Горния свят. Би могло да се каже, управителят.

— Мислех, че това е работа на Ловкоклинчи?

— Ловкоклинчи? Той поръчва стоките, предава заповедите ми, плаща на миньорите и така нататък. Върти домакинството всъщност — пренебрежително отвърна Ревностен. — Той е новак и работата му е да прави каквото му кажа. _Аз_ говоря от името на граговете.

— Говорите с кошмарите от тяхно име?

— Може и така да се каже, предполагам. Те няма да позволят на един думоубиец да стане стопилник. Самата идея е ненавистна.

Те се вторачиха един в друг.

„Пак я докарахме до Куумската долина — каза си Ваймс. — Те няма да…“